Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Въпреки това джуджето не отговори веднага, сякаш искаше да прецени как е най-добре да постъпи. Стъмпет обаче съвсем не бе толкова търпелива:

— Чукът е тук, в мините — заяви тя решително. — Донесен от Бруенор, изпод чиито ръце излезе преди повече от десет години.

Берктгар се намръщи още повече, но вместо да се стресне, жрицата стана дори по-настъпателна:

— Нали току-що се перчеше, че тундрата ще ти даде всичко, от което имаш нужда? — викна тя. — Защо тогава толкова се интересуваш от някакво си джуджешко оръжие?

Исполинът не отвърна нищо, ала и Ревик, и Бруенор си помислиха, че Стъмпет е отбелязала точка.

— Ама защо ли се учудвам! — продължи тя. — Да не би тоз’ меч, дето си го провесил през рамото си, да е направен тук? Как пък не! Купил си го и нищо чудно и той да е дело на някой джуджешки майстор!

Берктгар се изсмя, ала това бе невесел смях, студен и заплашителен.

— Как може да идвате тук с приказки за приятелство — гневно викна едрият мъж — и въпреки това да ни отказвате оръжието, превърнало се в легенда в ръцете на един от нашите!

— Тез’ приказки започват да овехтяват — предупреди го Бруенор.

— Ти също остаряваш, джудже! — рязко отвърна Берктгар. — Изобщо не биваше да се връщаш!

И с тези думи той изхвърча от палатката.

— Няма да е зле да го държиш под око — подхвърли Бруенор на Ревик.

— Берктгар се оплете в мрежата на собствените си празни приказки — кимна Ревик. — Както и доста други сред младите.

— Винаги е бил войнствено настроен — отбеляза джуджето и варваринът се усмихна, напълно съгласен с него.

Да, Берктгар наистина трябваше да бъде държан под око, ала в действителност възрастният мъж не можеше да направи почти нищо. Ако Берктгар решеше да се отдели, мнозина щяха да го последват и Ревик нямаше как да ги спре. Дори още по-лошо, ако исполинът поискаше да се бори за властта над цялото племе, щеше да получи достатъчно подкрепа, за да не може Ревик да му откаже.

А за двубой с едрия войн Ревик просто бе прекалено стар. След като Уолфгар обедини племената, възрастният варварин повярва, че сънародниците му наистина са се променили и именно заради това прие да застане начело на онези, които останаха в Долината — пост, който преди това можеше да бъде получен единствено по наследство или в битка, с кръв или заслуга.

Ала старите навици очевидно умираха трудно, мислеше си Ревик сега. Мнозина от племето (най-вече онези, които се бяха завърнали от Заселническа твърдина, но и доста от бойците, които останаха в Долината) бяха започнали да изпитват носталгия по отминалите волни дни преди съюзничеството с Десетте града и джуджетата. Ревик неведнъж бе дочувал разговори, в които по-старите мъже разказваха истории за великите войни, водени от тях, за нападението над Десетте града, когато всички племена се бяха обединили срещу граничното поселище и когато Уолфгар бе паднал в плен на Бруенор.

Подобна носталгия беше неуместна, дори глупава. Във войната срещу Десетте града варварите бяха понесли толкова тежко поражение, че едва оцеляха през последвалата зима. И въпреки това, историите за войни и битки бяха истории за слава и подвизи и никога за смърт и страдание. И сега, покрай вълнението от завръщането на Берктгар и на Бруенор с неговите джуджета, мнозина си спомняха дните преди обединението с неоправдано топло чувство.

Да, Ревик щеше да държи Берктгар под око, ала това, боеше се той, бе всичко, което можеше да направи.

Спотаен край палатката на баща си, Киерстаад нямаше как да не се съгласи с предупреждението на джуджето. Младежът искрено се възхищаваше както на Берктгар, така и на Бруенор, и наистина се чувстваше раздвоен. Ала в този миг той можеше да мисли за едно-единствено нещо и това не бяха отношенията на събратята му с джуджетата.

Бруенор току-що беше потвърдил извън всякакво съмнение, че Щитозъб отново е в Долината на мразовития вятър!

— Нищо чудно това да е същата буря, която ни удари край Скалите на чайката — подхвърли Робилард, без да откъсва поглед от черния облак, който се задаваше от запад.

— Но по-силна — добави Дюдермонт. — Набира мощ от океана.

Все още се намираха в спокойни води, на шест дена път от Каеруич и на около осем (поне доколкото можеха да преценят) от Муншейските острови.

Насрещният вятър обаче вече започваше да се усеща — макар и лек, повеят, който погали лицето на Дюдермонт, красноречиво говореше за наближаващата стихия.