Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Двамата приятели най-сетне се успокоиха. Пръстенът на Робилард идваше от Водната равнина и бе надарен със забележителна сила, която даваше на собственика си не едно и две предимства над морето, дори и сред най-страховитите стихии. Вярно, възможно бе вълшебникът да е ударен от гръм или пък повален в безсъзнание от някоя вълна, ала много по-вероятно бе бурята да го бе отнесла далече от „Морски дух“, принуждавайки го да се спасява сам.

Кати-Бри продължи да оглежда безбрежните води, Дризт се присъедини към нея.

Дюдермонт обаче, си имаше други грижи — как да откара кораба в някое сигурно пристанище. Бяха устояли на бурята, ала избавлението им можеше да се окаже само временно.

Харкъл, който внимателно следеше действията на капитана, пък и сам виждаше щетите, които шхуната беше понесла, лесно се досети колко тежко е положението им. Тихомълком, той се промъкна в каютата на Дюдермонт, прикривайки нетърпението си, докато не заключи вратата зад себе си. Веднъж останал сам, той доволно потри ръце и извади подвързан с кожа том, а усмивката не слизаше от лицето му.

Като се огледа, за да се убеди за последен път, че никой не го следи, той отвори магическата книга, една от „съставките“, необходими за най-новото му (и навярно най-могъщо) вълшебство. Повечето от страниците бяха бели, всъщност съвсем доскоро те бяха празни до една. Сега обаче, първите няколко бяха пълни с нещо като дневник на Харкъл — описание на пътуването му до „Морски дух“, престоя на борда и дори — за негово изумление! — посещението при сляпата вещица. Нещо повече, цялото стихотворение беше тук, записано дума по дума!

Съдбовната мъгла действаше — нито той, нито което и да било човешко същество не бе написало и дума в дневника. Вълшебството само се грижеше да отразява всичко случващо се!

Това надминаваше и най-смелите очаквания на Харкъл. Не знаеше колко още ще трае това, ала се досещаше, че става свидетел на нещо забележително. Нещо, което имаше нужда от лек тласък в правилната посока. „Морски дух“ бе заседнал насред открито море пътят, по който Дризт и Кати-Бри (а заедно с тях и Харкъл) трябваше да поемат, за да открият отговор на неочакваната загадка, като че ли също бе стигнал до задънена улица. Само че магьосникът не бе от най-търпеливите, не и в подобна ситуация. Той размаха ръце над отворената книга и подхвана тих напев. После бръкна в една малка кесийка, извади шепа диамантен прах и го поръси над първата от празните страници.

Нищо не се случи.

Харкъл не се отказа, ала когато почти час по-късно излезе от каютата, шхуната все още креташе едва-едва, носена от течението.

Той замислено потърка небръснатото си лице.

Очевидно магията имаше нужда от доизпипване.

Робилард се крепеше върху вълните и нетърпеливо потропваше с крак.

— Къде се е дянало глупавото същество! — мърмореше той, имайки предвид водния дух, когото бе повикал на помощ.

Беше го изпратил да провери какво става с „Морски дух“, но оттогава беше минало доста време.

Най-сетне лазурносините води се надигнаха и приеха човекоподобна форма. Магьосникът, който говореше езика на Водната равнина, издаде клокочещ, гърлен звук и щом разбра, че създанието е открило „Морски дух“, му нареди да го отведе там.

Огромното същество протегна ръка, която, въпреки че изглеждаше доста неустойчива и някак водниста, всъщност бе по-плътна от която и да било течност. Когато Робилард се намести удобно на рамото му, гигантското създание се понесе напред, по-бързо от прииждаща вълна.

Моряците се трудиха през целия следобед, ала резултат почти не се забелязваше — пораженията по кораба бяха прекалено сериозни. Все пак успяха да вдигнат платното на бизана, но не можеха нито да го въртят така, че да уловят вятъра, нито да насочват шхуната в желаната от тях посока.

Именно в такова незавидно положение се намираха, когато от върха на наблюдателницата долетя тревожен вик. Дризт и Дюдермонт се втурнаха към перилата, за да разберат какво е забелязала Кати-Бри. И двамата се опасяваха, да не би да става дума за пиратски кораб — в това състояние и без Робилард на борда, гордият „Морски дух“ можеше да бъде принуден да се предаде без бой.

Оказа се, че няма пирати, ала право насреща им се задаваше стена от гъста мъгла. Дюдермонт вдигна поглед към Кати-Бри, ала тя недоумяващо сви рамене. Ставаше нещо необичайно. Небето бе ясно, а и температурата не се бе променяла рязко.