Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Загубата на Креншинибон по никакъв начин не се отрази на Ерту, нито пък го отслаби — единственото, което рухването на кулата направи, бе да разпали още по-свирепа ярост в гърдите му.

Гуенивар се хвърли върху него, ала той вдигна огромния си меч и я спря във въздуха, нанизвайки я на жестокото острие.

Коленичил в размекнатия лед, Дризт с безпомощен ужас гледаше как демонът бавно се приближава с протегнат към него меч, на който пантерата отчаяно се гърчеше, ръмжейки в агония.

Това беше краят, болезнено ясно осъзна скиталецът. Това бе грозният, жалък край за всички. Този път изход нямаше. Искаше му се Гуенивар да успее да се освободи и да отиде при Бруенор, та когато я отпрати обратно в Звездната равнина, тя да вземе джуджето със себе си.

Ала дори това бе невъзможно. Последна мъчителна конвулсия и пантерата се отпусна безжизнено, после бързо се стопи, оставяйки само струйка сивкав дим след себе си. Материалното й тяло бе прекършено и духът й трябваше да се върне в родната си Равнина.

Дризт извади ониксовата статуетка, просто за да се увери, че Гуенивар наистина е добре. Не можеше да я повика отново, не и в близките няколко дни, не и преди вярното животно да се възстанови поне донякъде от жестоките си рани. Познатото съскане, което се разнесе край него, го накара да вдигне очи от фигурката. Леденият ятаган и този път бе угасил пламъците на приближаващия се демон, който сега стоеше на по-малко от два метра от коленичилия скиталец.

— Готов ли си да умреш, Дризт До’Урден? — гръмовният глас на балора огласи пещерата. — Знаеш ли, в този миг баща ти ни вижда и представи си колко ли ще страда, докато те гледа как умираш в краката ми, бавно и мъчително!

Сигурен, че демонът не го лъже, елфът усети как в гърдите му се надига безумна ярост. Ала дори тя не можеше да му помогне вече. Той беше вкочанен от студ, изтощен и раздиран от скръб, каквато надали бе изпитвал досега. Дризт До’Урден беше победен и го знаеше.

Думите на Ерту бяха верни само наполовина. Пленникът му, лежащ на площадката зад полупрозрачната ледена стена в дъното на пещерата, наистина виждаше какво се случва.

Разкъсван от безсилен гняв, той отчаяно дереше гладкия, твърд лед и ридаеше така, както не бе ридал през всички тези години.

— Котката ти ще ми върши страхотна работа — подхвърли демонът.

— Никога! — изръмжа Дризт и преди Ерту да успее да направи каквото и да било, запрати черната фигурка навън.

Не можа да чуе плисък на вода, но бе сигурен, че я е хвърлил достатъчно силно, за да падне в морето.

— Добре стори, приятелю — мрачно рече Бруенор.

Самодоволната усмивка на балора се смени с гневна гримаса. Тежкият му меч политна нагоре, после се заспуска към главата на елфа. Макар да знаеше, че това няма да го спаси, Дризт вдигна Сиянието, за да се защити.

Изведнъж мощен рев „Темпос“ огласи пещерата, последван миг по-късно от огромен боен чук, който се стовари върху гърба на демона.

Без капка страх, Киерстаад се втурна вътре, мина през пролуката, отворена в пламъците на Ерту от ледения ятаган, и се изправи пред балора, като през цялото време викаше Щитозъб. Младежът неведнъж бе чувал историята на великолепното оръжие и знаеше, че то трябва да се завърне в ръцете му.

Ала това не се случи. Да, вече не лежеше на земята край демона, ала защо не се бе появило в очакващите му ръце, Киерстаад не можеше да разбере.

— Трябваше да се върне! — недоумяващо извика той, най-вече към Бруенор, после политна, запратен надалече от тежкия пестник на балора.

Удари се в една ледена могила и стенейки, се свлече на земята.

— Трябваше да се върне! — немощно повтори той, преди черната пелена на безсъзнанието да се спусне отгоре му.

Щитозъб не можа да отиде при Киерстаад, защото се бе завърнал в ръцете на истинския си господар — Уолфгар, син на Беорнегар, който наблюдаваше битката иззад ледената стена. Именно той бе прекарал последните шест години в плен на жестокия балор.

Допирът на вярното оръжие, изковано за него от джуджето, което го обичаше като роден баща, сякаш го преобрази превърна го в човека, който бе допреди шест години. В този миг безброй спомени нахлуха в съзнанието му, спомени, които нарочно се бе мъчил да погребе дълбоко в себе си през всички тези години на безнадеждност и пустота.

Да, разкъсваха го силни чувства, ала не дотам, че да го накарат да забрави отчаяното положение, в което се намираха приятелите му. С името на Темпос на уста — и колко хубаво бе отново да чуе името на своя бог, произнесено от собствените му устни! — той се зае да срине стената, която му пречеше да помогне на скъпите си другари.