Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Вдигна страховития меч високо над себе си, а с другата си ръка избута Сиянието встрани, стискайки зъби, за да не закрещи от болка.

Сега скиталецът бе напълно беззащитен. Пусна ледения си ятаган, забит до дръжка в тялото на демона, и се опита да отскочи назад. Твърде късно.

Окъпано от ярки мълнии, свирепото острие неумолимо се спускаше към него.

Изведнъж една силна ръка се пресегна пред ужасените му очи и се, сключи около китката на балора, спирайки жестокото оръжие на сантиметри от главата на Дризт. Ерту извърна изумен поглед и видя… Уолфгар! Стиснал зъби, с изопнати докрай железни мускули, исполинът стискаше ръката му и сякаш всички години, прекарани в плен, всички нечовешки мъчения, които бе понесъл в Бездната, се бяха претопили в чиста омраза и му придаваха свръхмощна сила.

Нямаше човек — нямаше смъртен! — пък бил той и едрият варварин, който да може да удържи могъщия демон с голи ръце. Ала Уолфгар опровергаваше всяка логика, противопоставяйки й една своя истина — за нищо на света нямаше да позволи на Ерту да му причини още болка, нямаше да позволи да му отнемат Дризт!

Балорът невярващо поклати уродливата си глава. Това не можеше да бъде истина!

Ала беше. Уолфгар го удържа и много скоро, с протяжен крясък и сред облак дим, Ерту напусна Материалната равнина.

Обзети от чувства, прекалено силни, за да бъдат изразени с думи, тримата приятели дълго останаха така — безмълвни, вплетени в крепка прегръдка.

Кати-Бри видя Риджис да се задава откъм айсберга, залитайки видя и как Дризт и Бруенор излизат от пещерата, подпирайки се един в друг. А след тях, преметнал Киерстаад (който все още беше в безсъзнание) през рамо, се показа…

Стъмпет, която със своите лечебни магии бе сторила немалко, за да помогне на младата жена да се съвземе, бе истински учудена, когато я видя да рухва на колене, със задавен вик на уста. Притеснена, жрицата проследи изумения й поглед и веднага разбра какво става.

— Хей! — попита тя, потърквайки наболата си брада. — Туй не е ли…

— Уолфгар! — ахна Кати-Бри.

В това време Риджис се присъедини към приятелите си на брега и също зяпна от изненада, когато видя кого са избавили от лапите на злия Ерту. С развълнувани, ликуващи писъци, той се хвърли на врата му и Уолфгар, на хлъзгавия лед и с Киерстаад на рамо, политна назад и едва не си пукна главата.

Което ни най-малко не го притесни. Ерту и скверните му слуги бяха победени, дошло бе време за ликуване!

Почти.

Дризт трескаво претърсваше леда пред пещерата, проклинайки се, задето бе изгубил вяра в себе си и своите приятели. Попита Риджис, а после Стъмпет и Кати-Бри, ала никой не бе виждал статуетката.

Фигурката, която му позволяваше да призовава Гуенивар в Материалната равнина, я нямаше, погълната от черните води на морето.

Когато разбра, че от елфа няма да има голяма полза, Бруенор взе нещата в свои ръце. Първото, което трябваше да сторят, бе да намерят начин да прехвърлят Стъмпет и Кати-Бри от плаващия блок върху айсберга, където се намираха те самите. И колкото по-бързо, толкова по-добре — Дризт, Уолфгар и Бруенор бяха мокри и премръзнали, а и Киерстаад спешно се нуждаеше от помощта на жрицата.

Стъмпет, която бе изкатерила десетки планини, имаше точно онова, което им трябваше — дебело въже с кука накрая. Без да губи нито миг, тя го хвърли към айсберга и когато то тупна само на два-три метра от краката на Бруенор, той побърза да го привърже възможно най-сигурно, после изтича да помогне на Уолфгар, който дърпаше с всички сили, за да доближи ледения блок до брега… ледения блок, върху който стоеше Кати-Бри, любовта на живота му, момичето, което преди толкова много години се канеше да му стане жена.

В това време Дризт почти не забелязваше какво правят другарите му. Приклекнал на ръба на айсберга, той потопи двата си ятагана в морето, опитвайки се да освети мрачната вода.

— Трябва ми нещо, което да ми помогне да сляза там долу — извика той към Стъмпет, която държеше своя край на въжето, като същевременно се опитваше да го утеши.

Застаналият наблизо Риджис обаче, поклати глава — досещайки се, че елфът ще опита нещо подобно, той бе пуснал във водата парче канап с окачена на края му тежест. Макар да бе дълга почти двадесет метра, връвта така и не бе стигнала до дъното. Дори ако Стъмпет откриеше магия, която да го сгрее и да му даде възможност да диша под повърхността на морето, Дризт пак нямаше да може да се спусне толкова надълбоко, нито пък можеше да се надява да открие черната статуетка в тъмните води.