Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Разбира се — продължи варваринът — Берктгар винаги може да разчита на съветите ми. Освен това не смятам да търпя никаква враждебност между неговите хора, моите мъже и жителите на Десетте града. Имаме си достатъчно истински врагове и без сами да си създаваме нови.

В това отношение скиталецът бе напълно съгласен с него.

— Обичаш ли я? — неочакваният въпрос на Уолфгар го хвана неподготвен.

— Разбира се, че я обичам — искрено отвърна той. — Така, както обичам и теб, и Бруенор, и Риджис.

— Няма да ви преча… — понечи да каже младият мъж, ала бе прекъснат от веселия смях на елфа.

— Изборът не е нито мой, нито твой — напомни му той, — а на Кати-Бри. Спомни си какво имаше някога и какво в безразсъдството си едва не изгуби.

Уолфгар дълго се взира в скъпия си другар, твърдо решен да се вслуша в мъдрите му думи. Животът си бе на Кати-Бри и само тя можеше да реши какво да прави с него, но каквото (или когото) и да избереше тя, той винаги щеше да бъде сред приятели.

Очакваше ги дълга и студена зима, с много сняг и малко събития. Да, нищо между тях вече нямаше да бъде същото, не и след всичко, което бяха преживели, ала единственото, което имаше значение, бе, че отново са заедно, телом и духом. И нека никой, бил той човек или демон, не се опитваше да застане между тях!

Беше една от онези вълшебни, пролетни вечери в Долината, мека, ала все пак прохладна, с лек ветрец, който приятно щипеше бузите. Безброй звезди, ярки и невероятно близки, изпълваха нощното небе и трудно бе да се каже къде свършва то и къде започва тъмната тундра. Позната гледка, която изпълваше Дризт, Риджис и Бруенор с тих покой. Доволна бе и Гуенивар, която обикаляше в подножието на Възвишението на Бруенор.

— Отново са приятели — отбеляза джуджето, имайки предвид Уолфгар и Кати-Бри. — Той има нужда от нея, а тя му помага да се върне в нашия свят.

— Никак не е лесно да забравиш шест години, прекарани в плен на демон като Ерту — обади се и Риджис.

Думите им извикаха широка усмивка на лицето на Дризт — по всичко личеше, че приятелите му най-сетне бяха открили своето място, заедно. Тази мисъл го накара да се запита за своето собствено място в този свят.

— Смятам, че ще успея да хвана капитан Дюдермонт в Лускан — неочаквано каза той. — А ако не там, със сигурност ще го настигна в Града на бездънните води.

— Да му се не види, елфе! — изръмжа Бруенор. — Тоз’ път пък от какво бягаш?

Дризт го погледна и се разсмя.

— От нищо не бягам, любезно ми джудже — отвърна той. — Ала съм дал обещание и за успокоението на собствената си съвест, както и за доброто на целия свят, трябва да отнеса Креншинибон на Кадърли.

— Момичето рече, че онуй място било на юг от Сундабар — рече джуджето, убедено, че най-после го е хванало в лъжа. — Хич не ми ги пробутвай разни такива, че ще стигнеш дотам по море!

— Така е — съгласи се скиталецът. — Ала е по-близо до Портата на Балдур, отколкото до Града на бездънните води. „Морски дух“ е бърз кораб и с негова помощ ще съкратя немалка част от пътя си.

На това Бруенор нямаше какво да отвърне.

— Да му се не види, елфе! — промърмори той. — Хич не ми се качва пак на някаква си лодка, ама щом се налага…

Дризт изпитателно се взря в него:

— Да не би да мислиш да дойдеш с мен?

— А ти да не би да мислиш, че ще си останем тук? — отвърна Риджис и когато елфът обърна изумен поглед към него, полуръстът не пропусна да му припомни, че не друг, а лично той бе пленил кристалния отломък.

— Разбира се, че идват с теб — разнесе се познат глас в мрака под тях. — Както и ние!

Миг по-късно Уолфгар и Кати-Бри се изкачиха по стръмната пътека и се присъединиха към тях.

Дризт се вгледа в тях един по един, после вдигна очи към звездното небе.

— През целия си живот търсех място, което да нарека свой дом — тихичко заговори той. — През целия си живот очаквах нещо повече от онова, което съдбата ми предлагаше, повече от Мензоберанзан, повече от приятели, които биха били до мен само заради личната си изгода. Смятах, че домът е място и то наистина е, макар и не физически осезаемо място. Истинският дом е тук — при тези думи той докосна сърцето си и отново ги погледна. — Той е чувството, което само присъствието на истински приятели може да ти даде. Сега, когато вече знам това, най-сетне открих и истинския си дом.

— Но нали отиваш в Карадуун — меко отбеляза Кати-Бри.

— А ние идваме с теб! — провикна се Бруенор.

Дризт се усмихна, после силно се разсмя.