Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Когато слезе на айсберга, Кати-Бри прегърна баща си (Стъмпет бе отишла при Киерстаад, без да губи нито минута), после неловко се изправи пред Уолфгар.

Колко дрипав и измъчен изглеждаше той! Буйна и невчесана, русата му коса стърчеше във всички посоки, брадата му стигаше до средата на гърдите, а небесносините му, така жизнерадостни някога очи, сега бяха помътнели и някак празни. Все още бе едър и добре сложен, но в същото време у него се усещаше някаква апатия и изнуреност, по-скоро душевна, отколкото физическа. Ала това си оставаше Уолфгар и каквито и белези да бяха оставили върху него годините, прекарани в плен на злия демон, Кати-Бри не ги виждаше, не и в този миг.

Сърцето на младия варварин също биеше учестено. Кати-Бри изобщо не се бе променила. Е, може би бе станала малко по-закръглена, вече не бе момиче, а истинска жена, ала тъмносините й очи грееха с прежния си блясък, с все същата любов към живота и приключенията, с онзи непокорен, ала по детски чист дух, който нищо не можеше да прекърши.

— Мислех, че… — започна тя, но гласът й изневери и тя трябваше да спре, за да си поеме дъх и да се поуспокои. — Нито за миг не съм те забравила!

Уолфгар я сграбчи в обятията си и с все сила я притисна до гърдите си. Опита се да говори, да й каже, че единствено мисълта за нея го е поддържала през цялото това време. Ала думите бяха прекалено слаби, прекалено бледи, за да изразят чувствата, които го давеха, затова той просто я притискаше до себе си, а сълзите им се смесваха и отмиваха дългите години на страдание и болка.

Гледка, която сгряваше сърцата на Бруенор, Риджис и Стъмпет, и дори на Дризт, макар че в този миг неговата собствена горест бе прекалено голяма, за да може истински да се наслади на щастието на приятелите си. Гуенивар си бе отишла, загуба не по-малко болезнена от загубата на Закнафейн, или на Уолфгар. Пантерата бе негова спътница години наред, понякога единствената му спътница, единственият му верен другар.

Но ето че нея вече я нямаше, а той дори не бе успял да се сбогува с нея.

Най-сетне Киерстаад, когото Стъмпет междувременно бе свестила, ги върна към суровата действителност. В мига, в който отвори очи, младежът разбра, че неприятностите им още не са свършили, особено когато видя бързо сгъстяващите се облаци и превалящото слънце. Насред морето бе студено, много по-студено, отколкото в тундрата, а нямаха достатъчно материална да запалят и поддържат огън.

За щастие, той знаеше друг начин, който да ги опази от нощния мраз. Все още прекалено слаб, за да се изправи, той се подпря на лакти и обясни на Бруенор какво да стори. Следвайки неговите съвети, Кати-Бри се зае да кърти здрави ледени блокове с помощта на Казид’еа и не след дълго вече имаха подслон — ледена колиба.

Тъкмо навреме — магиите на Стъмпет бяха на свършване, а студът настъпваше заплашително бързо. Скоро след това небето сякаш се отвори и ситната, но неприятна суграшица бързо премина в свирепа снежна фъртуна.

Ала вътре в малката колиба на всички им бе топло и уютно.

На всички, с изключение на Дризт, който имаше чувството, че без Гуенивар никога отново няма да почувства истинска топлина.

Утрото дойде сиво и някак мътно, по-студено дори от мразовитата нощ. И сякаш това не им бе достатъчно, ами се оказаха и уловени в капан — силни ветрове бяха бушували през цялата нощ и сега техният айсберг бе прекалено далече от който и да било леден блок, за да могат да се върнат обратно.

Киерстаад, който тази сутрин се чувстваше значително по-добре, се изкачи на върха на конусообразното възвишение и с все сила наду рога си.

Отвърна му единствено ехото, което подхвана песента на рога и я понесе над морето.

Дризт прекара цялата сутрин в молитви към Миелики и Гваерон Уиндстром, молейки ги да му върнат Гуенивар, скъпата му приятелка. Копнееше да я види как излиза от морето и се хвърля в ръцете му! За това жадуваше елфът и за това се молеше, макар дълбоко в себе си да знаеше, че няма да стане така.

Изведнъж го осени идея. Дали му я нашепна Миелики, или пък сам се сети, той не знаеше, а и не се интересуваше. Първо отиде при Риджис, Риджис, който бе издялал толкова прекрасни предмети от костите на пъстървата, въдеща се в езерата на Десетте града Риджис, който собственоръчно бе изработил великолепната фигурка на еднорог, която скиталецът носеше около врата си.

Полуръстът бързо си намери подходящо парче лед и веднага се залови за работа, а Дризт отиде в другия край на айсберга, колкото се може по-далече от останалите, и се зае със своята задача.