Р. Салваторе - Пътеки към утрото

И така, използвайки катераческата кука на Стъмпет за тежест (Уолфгар се погрижи да я извие така, че да им свърши работа), Дризт на няколко пъти хвърли фигурката в морето, като много внимаваше животното да види къде точно пада тя. Всеки път то изчезваше в мрачните води, само за да се върне след минута-две заедно с ледената статуетка.

После отново прибегнаха до същата хитрост и затаиха дъх, когато го видяха да се гмурка надълбоко.

Показа се отново доста надалече от айсберга, изръмжа сърдито към Дризт и отново се скри.

Всичко това се повтори на няколко пъти, докато най-сетне тюленът изскочи от водата, горд от себе си…

… и с ониксовата статуетка в уста.

Възторжените викове на приятелите прокънтяха над леденото островче, а Киерстаад с все сила наду рога си. Този път обаче му отвърна още някой, освен ехото и като хвърли обнадежден поглед на другарите си, той пак засвири.

Откъм мъглите, виещи се над мразовитото море, се зададе лодка с Берктгар на носа и голяма група джуджета и варвари на греблата.

Киерстаад отново доближи рога до устните си, после го подаде на Уолфгар и след миг най-чистият и силен звук, чуван някога в Долината, огласи айсберга и прокънтя надалече.

Вождът и Ревик изумено се взряха в изгубения си вожд, а объркването им бързо отстъпи място на възторжено въодушевление. Това бе незабравим миг дори за гордия Берктгар.

Тази нощ Дризт се оттегли в покоите си в джуджешките мини със смесени чувства. Беше неимоверно щастлив, задето Уолфгар бе сред тях и задето се бе справил с толкова могъщ враг като Ерту, без никой от приятелите му (включително и Гуенивар) да пострада сериозно.

Ала в същото време не можеше да спре да мисли за баща си. Толкова месеци бе живял с убеждението, че пак ще го види и макар нито за миг да не изпита разочарование, задето пленникът на демона се бе оказал не Закнафейн, а Уолфгар, сега му бе трудно да се прости с така лелеяните си мечти отново да се срещне с баща си.

Легна си с неспокойно сърце и засънува.

Присъни му се, че се буди в стаята си от нечие присъствие. Посегна към ятаганите си, ала рязко спря, когато разпозна духа на Закнафейн.

— Синко — меко заговори призракът, а на устните му изгря топла усмивка, — с мен всичко е наред, много по-добре съм, отколкото можеш да си представиш.

Скиталецът бе прекалено разтреперан, за да каже каквото и да било, ала по лицето му се четяха всички онези въпроси, които напираха в гърдите му.

— Повика ме един стар жрец — обясни Закнафейн. — Каза, че имаш нужда да го чуеш лично от мен. На добър час, синко. Бъди благодарен за приятелите, с които си благословен, и знай, че ще дойде ден, в който отново ще бъдем заедно.

И с тези думи призракът изчезна, така внезапно, както се бе появил.

На другата сутрин Дризт се събуди, изпълнен с покой, какъвто отдавна не го бе обземал. Разумът му нашепваше, че това е било просто сън, макар и необичайно ярък… поне докато не осъзна, че баща му бе говорил на езика на Мрачните и че старият жрец не можеше да е друг, освен Кадърли.

Скиталецът вече бе решил, че щом зимата отмине, ще изпълни обещанието си и ще отнесе кристалния отломък (прибран на сигурно място в черното ковчеже) във „Възвисяване на вярата“.

Дните минаваха, а споменът за срещата му с духа на Закнафейн не избледняваше, както не си отиваше и вътрешният му покой и Дризт окончателно се убеди, че тя не е била просто сън.

— Предложиха ми племето — рече Уолфгар на Дризт.

Беше студена, зимна утрин и двамата бяха приседнали под открито небе, недалече от джуджешките мини. От битката им с Ерту бяха минали повече от два месеца.

Елфът се замисли над тази новина (която съвсем не го изненада), после поклати глава. Наистина, приятелят му доста бе укрепнал, откакто се бе завърнал сред тях, ала все още не бе готов да поеме бремето на подобна отговорност.

— Отказах — призна варваринът.

— Засега — успокои го Дризт.

Младият мъж вдигна ясносините си очи към небето, очи, в които след толкова много години отново гореше живот.

— Завинаги — поправи го той. — Мястото ми не е тук.

Елфът не бе съвсем сигурен дали е съгласен с него. Доколко ли отказът на Уолфгар, зачуди се той, се дължеше на трудното приспособяване, което все още му предстоеше? Та той още не бе свикнал с много от най-обикновените неща в живота си чувстваше се неудобно в чуждо присъствие и най-вече в това на Кати-Бри, макар че и Дризт, и Бруенор бяха убедени, че искрата между двамата отново е припламнала.