Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Да, беше се спасила от демоните… само за да стане жертва на безмилостната Долина на мразовития вятър, мястото, което наричаше свой дом. Горчива усмивка изкриви устните й, докато студът бавно пълзеше във вените й, а светът ставаше все по-далечен и по-далечен.

Риджис се удари в куполовидния таван, когато единият от двамата тролове, нахлули в малката стаичка, го вдигна във въздуха, та по-добре да види ужасеното му лице.

— Отиваш право в търбуха ми! — доволно заяви отвратителното създание и отвори огромната си паст.

„Та то може да говори“, помисли си полуръстът и в мозъка му се роди отчаян план.

— Почакай! — рече той и бръкна под туниката си. — Виж какво имам!

И като извади скъпоценния си вълшебен медальон, размаха го пред очите на изненадания и внезапно заинтригуван трол.

— И това е само началото — заекна полуръстът, мъчейки се да запази самообладание, което не бе никак лесно, при положение, че ужасяващата участ, която го очакваше, ако не успее, бе повече от ясна. — Имам купища от тези. Виж само как прекрасно танцува, как мами погледа ти и…

— Ей, ти! — изръмжа вторият звяр и сръга другаря си. — Ще го ядеш ли или не?

Ала първият трол вече бе попаднал в плен на магията и започваше да разбира, че никак не му се ще да дели плячката с когото и да било.

Ето как на Риджис не му бе никак трудно да го убеди да стори онова, което и двамата искаха в този момент.

— Убий го! — предложи той и кимна към второто чудовище.

После изведнъж тупна на земята и едва не бе стъпкан, когато двата звяра се вкопчиха в ожесточен двубой. Време за губене нямаше, но какво трябваше да стори? Докато трескаво пълзеше по-надалече от биещите се тролове, забеляза пръстена, който се търкаляше на пода и побърза да го мушне в джоба си. После погледът му се спря върху отвореното ковчеже и той изведнъж си спомни къде го бе виждал преди.

Точно същото сандъче бе видял в ръцете на онзи глабрезу, който се бе появил, докато се биеха с матрона Баенре в тунелите под Митрил Хол… същото ковчеже, от което демонът бе извадил черния сапфир, обезсилил всички магии в онази стая!

Риджис грабна скъпоценния предмет, изтича покрай троловете и се втурна право към кристалния отломък. Мощната вълна от мисловни образи, която го връхлетя, едва не го повали на земята. Усетил надвисналата опасност, могъщият Креншинибон проникна в съзнанието му и се опита да го подчини на волята си. Риджис искаше, отчаяно искаше да продължи напред, ала краката не го слушаха.

И всъщност, каза си той изведнъж, защо да продължава напред? Нима наистина искаше да срине тази толкова красива и величествена кула? А и кристалния отломък? Защо трябваше да го унищожава, когато можеше да го използва за собствена изгода?

Пък и защо все трябваше да слуша Дризт?

Въпреки че в този момент душата на Риджис бе почти напълно обсебена от отломъка, той все пак успя да вдигне рубинения медальон, който висеше на кръста му, и да го разлюлее пред очите си.

И този път, както винаги, вълшебният предмет прикова погледа му и го повлече в омайните си глъбини. Мнозина се изгубваха в тази магия, ала там, дълбоко в сърцето на скъпоценния камък, Риджис откри себе си.

За частици от секундата той пусна медальона и се хвърли напред. Креншинибон изпрати нова мисловна атака срещу него, ала вече беше твърде късно.

Ковчежето щракна и Риджис вдигна пленения отломък.

Преди да успее да се зарадва на победата си обаче, усети мощния трус, който се надигна от основата на кулата и тръгна към върха. С Кришал Тирит беше свършено.

— О, не отново! — простена полуръстът.

Точно същото му се бе случило и предишния път. Тогава се бе спасил с помощта на Гуенивар, докато Дризт бе избягал през…

Без да губи и миг, Риджис се втурна към прозореца и скочи на перваза. Хвърли поглед назад, към двамата тролове, които вече не се биеха, а се държаха здраво един за друг, докато кулата, която наричаха свой дом, се тресеше под краката им. Като по команда те се обърнаха към усмихнатия полуръст.

— Някой друг път, може би — рече той, после скочи.

След като прелетя няколко метра, той се удари в ледената могила и се затъркаля надолу през глава, спирайки най-сетне в подножието й. Съвсем наблизо кристалната кула бързо се рушеше огромни каменни късове хвърчаха във всички посоки, минавайки почти на сантиметри от замаяния, ранен полуръст.

Мощният трус разлюля целия айсберг и за миг битката в пещерата утихна — необходима, макар и твърде кратка отсрочка за противниците на демона. Двамата приятели тъкмо се опитваха да си поемат дъх и да съберат сили, за да продължат отчаяната битка, когато ледът под Бруенор се пропука и той пропадна вътре. Дупката не бе особено дълбока, едва му стигаше до кръста, ала когато всичко свърши и земята отново се успокои, джуджето се оказа здраво приклещено.