Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Докато елфът си възвърне равновесието, Бруенор някак си успя да се добере до него. Грозният кикот на демона долетя някъде отдалече, но скиталецът нямаше да се остави да бъде измамен толкова лесно.

— Пази се! — предупреди той джуджето. — Ерту може да се появи, където си поиска.

Още не бе изрекъл думите си докрай, когато чу плющене на камшик, последвано от вика на Бруенор. Обърна се рязко, тъкмо навреме, за да види как дебел камшик се увива около краката на приятеля му и го издърпва настрани.

— Не думай! — мрачно се пошегува джуджето, докато с все сила се мъчеше да вдигне оръжие и да се защити.

Този път спасение нямаше, разбра Бруенор, когато обърна поглед през рамо и видя огнената стена, която се издигаше там и с пращене и съскане превръщаше дебелите ледове в гъста пара. Зад нея стоеше демонът и бавно го притегляше към себе си, а злата му усмивка вещаеше само едно — смърт.

В този миг Дризт усети как цялата му сила го напуска, стори му се, че светът рухва отгоре му. Вече знаеше какво мъчение му е приготвил балорът.

Бруенор беше обречен.

Риджис нямаше как да знае, ала неочакваната му поява в малката стаичка на върха на Кришал Тирит спаси Кати-Бри от сигурна смърт. Стъмпет вече бе стигнала до ръба на ледения къс, ала за ужас на младата жена, вместо да й помогне, тя започна да я блъска и да настъпва вкочанените й пръсти, мъчейки се да я събори във водата.

Кати-Бри отчаяно се защитаваше, ала без сигурна опора и с напълно вцепенени крака, положението й бе повече от отчайващо.

Тъкмо в този миг Риджис проникна в кулата и Креншинибон бе принуден да остави жрицата на мира и да насочи цялото си внимание към този нов враг.

Без заповедите на отломъка, Стъмпет отново застана напълно неподвижно, вперила празен поглед пред себе си. На Кати-Бри не й отне много време, за да разбере, че поне за момента жрицата е безопасна и като се улови за крака й, го използва, за да се измъкне от водата.

Не й бе никак лесно, ала най-сетне успя и дори можа да се изправи, макар цялата да трепереше от студ и изтощение. Дризт и Бруенор вече бяха проникнали в пещерата, ала отвън все още имаше достатъчно мани, с които да се пребори, включително и няколко, които бяха скочили във водата и постепенно се приближаваха към нея и Стъмпет, единствените врагове, които не особено интелигентните създания виждаха.

Време беше Таулмарил отново да запее.

Бруенор се бореше с всички сили. Успя да се улови за неголемия чукан, останал от един сталагмит наблизо, ала ледът бе прекалено гладък, за да се задържи за него. Не че и най-здравата скала можеше да му помогне в този миг… не и срещу могъщия танари, който продължаваше да го притегля към себе си. Пламъците на демона обгърнаха стъпалата на злощастното джудже и то изрева от болка.

Дризт се втурна напред толкова ожесточено, че едва смогваше да се задържи върху хлъзгавия, размекнат лед. Понякога падаше, удряше се в сталагмитените останки, но продължаваше, без да обръща внимание на болката. Бруенор се нуждаеше от него и това бе единственото, което имаше значение. Най-сетне откри едно достатъчно твърдо местенце на леда и като го използва за опора, хвърли се напред, протегнал ледения ятаган пред себе си.

Магическото острие мина покрай падналото джудже и пламъците около него начаса угаснаха.

Двамата приятели опитаха да се изправят, но бяха запратени обратно на земята, когато Ерту заби меча си в полуразтопения лед, запращайки мощна енергийна вълна срещу тях.

— Прекрасно, жалки елфе! — възторжено изрева демонът. — Малката отсрочка, която си спечелихте, само ще удължи удоволствието ми, за което съм ти искрено…

Преди балорът да успее да довърши, Гуенивар влетя в пещерата и се стовари върху него, поваляйки го върху хлъзгавия под.

Без да губи нито миг, Дризт се хвърли срещу него, докато Бруенор трескаво освобождаваше глезените си от хватката на бича. Впила зъби и нокти в противника си, Гуенивар го дереше безжалостно.

Ерту и друг път се бе изправял срещу нея (и то не кога да е, а в онзи двубой, когато скиталецът го прокуди в Бездната) и сега се прокле, задето не бе предвидил, че тя отново може да се появи.

Всъщност това нямаше особено значение, каза си той и като напрегна железните си мускули, отпрати тристакилограмовото животно далече от себе си.

В този миг леденият ятаган се стрелна към корема му, жаден за скверната му огнена плът.

Мечът на демона спря връхлитащото острие и мощната енергийна вълна, която последва сблъсъка на двете оръжия, отхвърли Дризт назад.