А тя действаше, и още как!
— Бори се, Закнафейн! — извика Дризт и свали оръжие. — Бори се за свободата си, както тогава, срещу матрона Малис!
— Той е силен — отвърна шесторъкото същество и също сведе два от мечовете си. Той… О, синко!
При звука на познатия топъл глас скиталецът замалко не изгуби съзнание.
— Трябва да помогнем на джуджето! — рече той, повярвал, че пред себе си наистина вижда Закнафейн и че баща му ще съумее да се изтръгне от контрола на Ерту.
Да, Дризт вярваше, защото искаше да повярва, ала да се заблуди ледения ятаган, изкован, за да се бори именно с такива създания на огъня, съвсем не бе толкова лесно. Магическото, оръжие не виждаше измамливия образ на демона, не чуваше мекия му глас.
Дризт вече бе направил крачка към Бруенор, когато внезапно осъзна на какво се дължи неотслабващото пулсиране, което усещаше с цялото си тяло. Ожесточеният глад на ятагана можеше да означава едно-единствено нещо. Без с нищо да показва, че е прозрял измамата на демона, скиталецът направи още една крачка, за да заеме по-удобна позиция, после се нахвърли върху фалшивия образ на баща си с удвоена омраза.
Чудовището също реагира бързо и като прие същинската си форма, вдигна петте си оръжия.
Битката започна отново.
Дризт призова магическите си умения и обгърна тялото на противничката си с вълшебни, пурпурни пламъци. Тя обаче се изсмя подигравателно и ги угаси.
В този миг зад гърба на елфа се разнесоха познати стъпки и той побърза да хвърли облак непрогледна тъма върху себе си и демона.
— Нима мислиш, че не мога да те видя? — долетя ехидният глас на чудовището. — Живяла съм в мрак по-дълго от теб, Дризт До’Урден!
И като че ли наистина бе така — по ударите й изобщо не личеше тъмнината да й пречи. Мечовете й пресрещнаха ледения ятаган на скиталеца, после Сиянието, после пак ледения ятаган… после тежката брадва.
Брадва?
Недоумението на шесторъката марилит трая само миг… напълно достатъчно, за да я обрече на гибел. Да, съществото пред нея явно не бе Дризт, а джуджето. А щом елфът не бе отпред, значи…
Имаше само едно спасение — да се телепортира на някое сигурно място.
Само че скиталецът беше по-бърз и леденият ятаган жадно се впи в гръбнака й.
В този момент магическият мрак се разпръсна и Бруенор изрева възторжено, видял как острието на приятеля му се показва от гърдите на звяра.
Сключил пръсти около дръжката на вярното оръжие, Дризт не само че не охлаби хватката си, но дори успя да го завърти няколко пъти в раната, докато жизнената енергия на чудовището преливаше в ръката му.
Сипейки проклятие след проклятие, демонът се опита да нападне джуджето, но не можа да вдигне ръце — жестокото острие бързо изпиваше силите му. Постепенно тялото му започна да избледнява и да става прозрачно, плътта отстъпваше място на безплътен дим.
С обещания за жестока разплата и нечувани мъчения, злото създание напусна Материалната равнина и се завърна в Бездната.
Обещания, които Дризт бе чувал и преди.
— Това бе нищо в сравнение с онова, което ни очаква в пещерата — отбеляза елфът, когато всичко свърши.
Бруенор кимна и хвърли поглед назад. Там Кати-Бри още се мъчеше да се изкатери на ледения блок, ала Стъмпет почти бе стигнала до нея и джуджето въздъхна с облекчение.
— Да вървим тогаз — изрева той в отговор, разбирайки, че в момента не може да стори нищо повече за дъщеря си.
Наоколо не бяха останали кой знае колко противници и макар откъм айсберга да се задаваха още, двамата приятели с лекота преодоляха слабата им съпротива и нахлуха в пещерата, довършвайки и последната групичка мани, скрити там.
Единствената светлина сега идваше от оръжията на елфа. По острието на Сиянието играеха обичайните синкави искрици, докато леденият ятаган бе окъпан в ярък, много по-наситеносин светлик. Той обикновено пламтеше така само на подобни, изключително студени места, а след съвсем скорошното пиршество с енергията на шесторъкия демон, светлината му бе още по-силна.
Пещерата се оказа по-просторна, отколкото изглеждаше отвън. Таванът се извисяваше на около десетина метра над главите им, а подът бе доста стръмен, придавайки на мястото още по-голяма дълбочина, която дори многобройните ледени сталактити и сталагмити не можеха да намалят.
След като се справиха и с последното чудовище, двамата приятели тръгнаха към насрещната стена на пещерата, където забелязаха стръмно, подобно на възвишение образувание, завършващо със сравнително равна площадка, която сякаш завиваше зад плътна ледена завеса.
Читать дальше