Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Междувременно Бруенор бе успял да се изправи и сега връхлетя върху демона, забивайки брадвата си дълбоко в крака му. Ерту изрева от болка и го удари с все сила, запращайки го във въздуха, после разпери крила и се издигна нависоко, далече от враговете си. Гуенивар скочи след него, ала той я спря, улавяйки я с телекинетична магия, същата, която Бизматек бе използвал срещу Кати-Бри.

Въпреки това, за Дризт и извън пещерата намесата на пантерата бе наистина полезна, тъй като поне за малко отклоняваше вниманието на могъщия демон от тях.

— Пусни баща ми! — изкрещя скиталецът.

Ерту избухна в смях и като захвърли пантерата надалече, се нахвърли още по-ожесточено върху тях.

Стаята не бе голяма, навярно около четири метра в диаметър, с куполовиден покрив, който стигаше до самия връх на Кришал Тирит. Точно в средата, увиснал във въздуха, проблясваше Креншинибон и туптеше с меко, розово-червено сияние, сякаш бе живо същество.

Риджис се огледа наоколо. Недалече от себе си видя пръстен с моравочервен камък и малко ковчеже, което му се струваше познато, макар в момента да не можеше да се сети откъде. Ала какво означаваха тези два предмета, полуръстът не знаеше.

Пък и нямаше време да мисли за това, не и в този момент. Двамата с Дризт неведнъж бяха говорили за Кесел и неговото падение и той добре помнеше как елфът бе надвил магическата кула — поръсвайки отломъка, който беше нейното сърце и й даваше живот, с дебел слой брашно. И така, уверен в онова, което прави, Риджис пристъпи напред и отвори малката кесийка, която висеше на кръста му.

— Време е за сън — подхвърли той на Креншинибон и думите му замалко не се сбъднаха… макар и не точно както той очакваше, тъй като не магическият предмет, а самият той едва не изгуби съзнание.

Двамата с Дризт бяха допуснали сериозна грешка. В онази кула, издигната от Кесел край Брин Шандер, скиталецът (макар да не го знаеше) бе покрил не Креншинибон, а едно от многобройните му копия, докато сега пред Риджис стоеше истинският отломък, могъщ и невероятно зъл. А с подобна жалка атака, той можеше да се справи с лекота — мощната енергийна вълна, която запрати срещу нападателя си, стопи брашното още във въздуха, изпепели кесийката в ръцете на полуръста, а него самия отхвърли далече назад, в другия край на малкото помещение.

Замаян и уплашен, Риджис отчаяно простена, когато на пода досами него зейна дупка и, предшествана от характерната за тези гнусни създания задушлива воня, в стаята се показа огромната, зеленикава ръка на един трол.

Кати-Бри почти не чувстваше крайниците си, зъбите й тракаха неудържимо и макар тетивата на Таулмарил да се впиваше в измръзналите и пръсти, тя не усещаше нищо. Ала да се откаже бе немислимо — Дризт и Бруенор имаха нужда от нейната помощ.

Използвайки яката, набита Стъмпет за опора, тя се прицели и стреля. Чудовището, което се намираше най-близо до входа на пещерата, рухна мъртво, а младата жена продължи да изпраща магическите си стрели, които никога не свършваха, срещу чудовищата на брега. Много скоро и последното от тях падна мъртво и тя насочи вниманието си към онези, които се появяваха иззад леденото възвишение. В ожесточението си Кати-Бри едва не простреля и Гуенивар — вярното животно профуча толкова бързо, че за миг тя не можа да го разпознае, после обаче се изпълни с надежда, виждайки го да се втурва в пещерата.

Много скоро почти всички мани бяха мъртви, с изключение на няколко, които пляскаха във водата, мъчейки се да се доберат до Стъмпет и Кати-Бри. Таулмарил се погрижи за повечето от тях, ала един все пак успя да се изкатери върху ледения блок и се хвърли срещу младата жена.

Тя трескаво се огледа наоколо, видя Казид’еа, забит до дръжка в леда и разбра, че няма да съумее да стигне до него навреме. Вместо това вдигна лъка си и с все сила го стовари върху лицето на гнусното създание.

Демонът се олюля и едва успя да се задържи на крака. Още преди да си бе възвърнал равновесието, младата жена го удари с чело право в носа, после заби върха на Таулмарил в брадичката му, с лекота пробивайки разлагащата се кожа. Отвратителното същество избухна във взрив от задушлив газ, ала вече беше твърде късно — устремът, с който се бе нахвърлил върху Кати-Бри, както и давещият облак, който я обгърна след поражението му, запратиха младата жена назад, покрай Стъмпет и обратно в мразовитото море.

Борейки се да си поеме дъх, тя изплува над водата, но краката й бяха напълно вкочанени, а и ръцете си почти не чувстваше. Някак си успя да се залови за ръба на ледения блок, пъхайки пръсти в тесния процеп, който напипа там, ала добре разбираше, че няма да може да издържи още дълго — силите й бързо я напускаха. Опита се да помоли Стъмпет за помощ, но дори устата вече не я слушаше.