Р. Салваторе - Духът на демона

— Ще се движим по-близо един до друг по време на вечерния преход — уведоми ги отец Йойона. — Разстоянието между задницата на предния фургон и впряга на задния не бива да надвишава една конска дължина. Недейте пришпорва животните прекалено и си починете по време на пътя, хапнете. Ще пътуваме през нощта, докато конете издържат, но бавно. Бих искал да изминем още двадесет мили, докато си установим бивак.

След това той разпусна събранието, но каза на брат Франсис да остане.

— Кога е следващата смяна на впряговете? — попита той младия монах.

— Не по-рано от късния следобед — отвърна Франсис. — Ще вземем дузина свежи коне в замяна на само шест, които после я могат пак да теглят каруца, я не.

— Щом трябва, така ще стане — каза отец Йойона и се отправи към фургона си, изпълнен със съжаление, че трябва да товарят така горките животни.

Роджър бе изненадан да намери стражи на паурите толкова късно в покрайнините на Каер Тинела. Обикновено джуджетата и гоблините се прибираха в града скоро след залез. Макар гоблините определено да предпочитаха прикритието на нощта, за да вършат ужасните си дела, в подсигурения град те предпочитаха по това време да играят хазарт, да пият и да се бутат помежду си, докато избухне някоя свада.

Това обаче беше преди предполагаемото превръщане на госпожа Келсо в дърво, действие, което чудовищата приписваха на своя бог, демона дактил. Затова сега бяха по-бдителни, за да се подсигурят, в случай че дактилът лично наблюдава работата им.

Роджър се ухили. Беше доволен, че малката му уловка е създала толкова неприятности на противните същества. Що се отнася до стражите, не бе особено притеснен за тях. Щом бе тръгнал към Каер Тинела, значи щеше да отиде там, както и да се опитваха да го спрат паурите.

Да, стражите щяха да го забавят, но не и както очакваха.

Двама паури стояха спокойно, единият с ръце в джобовете, а другият пушеше дългата си лула и вдишваше дълбоко дима. Роджър забеляза, че кепетата им са аленочервени дори на бледата светлина. Явно бяха опитни ветерани. Паурите бяха наричани червенокапци или кървавокапци заради навика си да потапят шапките си, най-честно изработени от човешка кожа, в кръвта на жертвите си. Шапките се поддържаха със специални мазила, които им позволяваха да приемат цвета на кръвта, и всяка следваща жертва правеше червеното все по-ярко. Затова по цвета на шапката можеше да се прецени колко високо в йерархията е един паур.

Роджър бе отвратен от гледката и усложненията, които предвещаваше тя, но не се отказа. Видът на двамата само засили решимостта му.

Според него онова, което бе замислил, щеше да отмъсти за мъртвите, поне донякъде. Паурите бяха напалили неголям огън и бяха оставили само три факли, образуващи полукръг, които осветяваха едва част от малката пътека към града. Роджър се промъкна отвъд този полукръг тихо като облак, плъзгащ се по лунното небе. Когато премина кръга, градът бе отворен за него, но той се обърна и тръгна към двете джуджета, като се притаи под един жив плет на няколко фута от тях. Изчака там няколко мига, за да е сигурен, че паурите не са особено бдителни и наоколо няма никой друг, след това запълзя по корем покрай храстите, приближавайки своите жертви.

— И аз бих попушил малко — каза едното джудже и бръкна в джоба за лулата си.

Още щом ръката му излезе от джоба, на нейно място в него се мушнаха пръстите на Рождър.

— Сипи ми малко тютюн — рече джуджето и подаде лулата си на своя спътник. Другият я взе и надигна торбичка с тютюн, докато първият пак прибра ръката си в джоба — малко след като Роджър бе извадил своята оттам, вземайки със себе си няколко жълтици — странните осмоъгълни монети на Брулените острови.

Роджър се ухили широко, когато джуджето прибра лулата си с другата ръка и така отвори и втория си джоб.

— Сигурен ли си? — попита Белстър О’Комли за около десети път.

— Видях ги лично — отвърна мъжът на име Янсен Бриджис. — Преди не повече от час.

— Големи?

— Могат да лапнат някой и в корема им ще остане място за жена му — отвърна Янсен.

Белстър стана от дървения ствол и се отправи към южната част на малкото сечище, което служеше за базов лагер на групата бегълци.

— Колко тръгнаха към града? — попита Янсен.

— Само Роджър Локлес — отвърна Белстър.

— Той ходи там всяка нощ — отвърна Янсен с леко неодобрителен тон. Той бе дошъл от севера с групата на Белстър и не бе очарован от Роджър Локлес.