Р. Салваторе - Духът на демона

След по-малко от час бяха доведени дузина свежи коне. Отец Йойона разпозна монаха, който водеше шествието — човек, който бе тръгнал по широкия свят след няколко години в Сейнт Мер-Абел. Йойона го наблюдаваше изпод покривалата на фургона си и не излезе да го поздрави, защото знаеше, че това ще доведе до въпроси, а нито на монаха му бе работа да пита, нито той можеше да му отговори.

Новодошлият остана не повече от пет минути, колкото бе нужно да се осъществи смяната на впряговете.

Скоро новите коне бяха впрегнати, провизиите отново опаковани и керванът тръгна на път, бързо изминавайки милите. В късния следобед те постепенно промениха посоката си, обръщайки се повече на север и скоро след това великият Масур Делавал се разкри пред очите им.

Колкото и невероятно да звучеше, бяха изминали повече от седемдесет мили. На юг ги чакаше Амвой, а отвъд двадесет мили воден простор, скрит от погледа бе град Палмарис, втори по големина в цял Хонс-де-Беер.

— Нахранете се добре и съберете сила — заръча на всички отец Йойона.

Монасите го разбраха, предстоеше им може би най-дългата и изтощителна част от пътуването, поне докато не преминеха гористите земи.

Измина един час и макар че според подробния пътеводител на брат Франсис само толкова им бе отредено за почивка, отец Йойона не даваше знак, че възнамерява скоро да потеглят.

Брат Франсис дойде във фургона му.

— Време е да тръгваме — тихо, но твърдо каза той.

— След час — отговори отец Йойона.

Брат Франсис поклати глава и започна да развива един пергамент.

Йойона му даде знак да спре и го увери:

— Много добре знам какво пише.

— Тогава знаете…

— Знам, че ако тръгнем през тази вода и някой от нас е прекалено слаб, ще изгубим фургон, ако не и всички фургони — прекъсна го Йойона.

— Кехлибарът не уморява толкова много — възрази брат Франсис.

— Не и ако трябва да пренесеш само себе си през реката — съгласи се Йойона, — но толкова огромен товар?

— Ние сме двадесет и петима.

— И ще останем толкова, когато стигнем западния бряг — остро отвърна Йойона.

Брат Франсис тихо изръмжа и се обърна да си тръгне.

— Ще пътуваме и през нощта — каза му Йойона. — Използвай диамантите, за да осветяваш пътя, и така ще спестим времето, загубено тук.

— И да привлечем вниманието на всички със сигналните си светлини? — кисело попита Франсис.

— Може би — отговори Йойона, — но това е по-малък риск, отколкото ако тръгнем през Масур Делавал, докато братята са уморени.

Брат Франсис присви очи и стисна зъби, след което се обърна и напусна сумтейки, като почти блъсни брат Браумин Херде, който бе застанал на стълбата на фургона.

— Не следваме плана му — весело обясни Йойона, когато приятелят му влезе.

— Имай предвид, че той ще докладва това на върховния абат — отговори брат Браумин.

— Сякаш самият абат Маркварт ни стои на главата — въздъхна Йойона. — Каква радост!

Гримасата, изписала се на лицето му, обаче премина в усмивка и скоро се превърна в смях, когато Браумин Херде на свой ред се изкикоти.

Пред фургона брат Франсис чу всичко.

Час по-късно, след успешно намиране на място за излитане по брега на реката, те се събраха отново, докато слънцето слизаше ниско по западния хоризонт. Сега отец Йойона, най-опитен и могъщ с магическите камъни, водеше заедно с двама първокурсници зад него и един кочияш отпред. Осемнадесет от двадесет и петимата монаси, всички освен кочияшите и един, който продължаваше да разузнава с кварца, бяха разделени поравно между шестте вагона, по трима във всеки.

Стискаха ръце около къс магически кехлибар и обединяваха силите си, като изпращаха енергия в камъка и призоваваха магическите му свойства. Кехлибарът се използваше за ходене по вода и когато фургоните се плъзнаха от брега, те не потънаха, а конските копита и колелетата оставиха плитки бразди по повърхността.

Осемнадесетимата монаси потънаха дълбоко в своята медитация, а кочияшите постоянно се мъчеха да насочат конете така, че да компенсират силата на течението. Но тази част от пътя се оказа лесна. Преходът мина много гладко, давайки отдих и на конете, и на фургоните, и на монасите.

Два часа по-късно кочияшът на Йойона, използвайки диаманта, за да освети пътя напред, намери полегат наклон по западния бряг и пристигна с фургона си отново на сушата. След това се върна, за да уведоми за това Йойона, и отецът, освободен от транса, излезе да се протегне и да види как останалите пет фургона достигат брега. На юг, на няколко мили разстояние, се виждаха светлинките на Палмарис, на север и на запад бе само тъмнината на нощта.