Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Принцесата изброи много имена, но повечето от тях прехвърчаха край ушите на Андромаха със скоростта на ловджийски ястреби. Някои се задържаха, но само след като срещна хората, на които принадлежаха: царския съветник Полит с воднистите му очи, дебелия Антифон - Господаря на конете. Андромаха щеше да е искрено изненадана, ако вечно задъханият и потен старец изобщо можеше да се качи на кон. Срещна и Деифоб, принцът на пристанището. Най-често наричан Диос, той изглеждаше почти като Хеликаон, но без вътрешната сила. Всъщност тя смяташе, че очите му гледат изплашено.

Осъзна, че Акса я гледа тревожно.

- Красивите сандали, господарке… - заекна тя.

- Донесе ли ги, Акса?

- Да, господарке, но… те не са подходящи.

- Не спори с мен. Боиш се от гнева на царя. Разбирам те. Но би трябвало да се боиш и от моя.

Гласът й остана приятен, но се вгледа сурово в лицето на Акса и младата жена сведе очи.

- Съжалявам, господарке, но не разбираш. Не можеш да носиш сандали. Ще се срещнеш с царя в голямата кула. Стъпалата са хлъзгави и той нареди да носиш подходящи обувки.

По-късно, докато вървеше по каменните улици под увеличаващата се светлина на зората, съпроводена от Акса и двама царски орли с брони от бронз и сребро, Андромаха се зачуди каква игра играе Приам. Искаше и се да има възможност да говори с Лаодика за странния избор на място на срещата.

По време на седмицата, прекарана в Троя, беше чула много слухове и клюки за Приам - повечето пълни с възхищение и всички - безсмислени. Според Акса за него се говореше, че има петдесетима сина, макар и царицата да бе родила само Мирима. Знаеше се, че в младостта си е обичал много жените, затова мнозина от тези синове, независимо признати от него, или не, бяха устроили домовете си в Троя, близо до славата на баща си. Макар и да управляваше вече от четиридесет години, царят още обичал хубавите млади момичета, каза й друга слугиня с кикотене. Това отврати Андромаха. Поредният старец, който не може да приеме, че дните му за съвкупяване са отминали. Но пък богатите бяха и властни, а властта беше афродизиак. А за Приам се твърдеше, че е най-богатият мъж на света.

Тя беше удивена от съкровищата, който видя в царския мегарон, апартаментите на царицата, а също и от златните накити, който Лаодика смяташе за обикновено ежедневно украшение. Принцесата винаги бе обсипана със злато - на китките и врата си носеше гривни и огърлици, а в царевично русата й коса бе вплетена златна нишка. Роклите й пък тежаха от други украшения. Но нищо от това не можеше да я направи по-красива, мислеше си Андромаха. Бижутата само отвличаха вниманието от малките й лешникови очи, дългия и нос и леко увисналата й брадичка. Онова, с което Лаодика компенсираше всичко това, беше зашеметяващо красивата и усмивка и мил характер, който я правеше много чаровна.

- Бедната Андромаха - каза й веднъж Лаодика, преплела ръка с нейната. - Нямаш бижута, никакво злато и само няколко мъниста и малко сребро. Ще накарам баща ми да ти даде злато, кехлибар и халцедон - огърлици и обици, които да са в тон с очите ти и златни верижки, с които да украсиш изящните си глезени… и големите си стъпала - Тя се засмя весело.

- Казват, големите стъпала са много красиви - отвърна й мрачно Андромаха. - Колкото по-големи, толкова по-добре.

Сега се усмихваше вътрешно, докато гледаше същите тези стъпала, затворени в грозните сандали с дебели подметки, които Акса й бе изнамерила. После погледна нагоре. Голямата кула на Илион се издигаше горда на южната стена на Троя, почти два пъти по-висока от укрепленията и със сигурност бе най-високата сграда, която някога бе виждала. Докато вървеше надолу по хълма към нея, виждаше вечно бдителните стражи, разположени по покрива й. Изглеждаха като дребни насекоми и издигащото се слънце блестеше по шлемовете и върховете на копията им.

Когато попита Акса за повикването й в голямата кула прислужницата й се стори странно неразговорлива.

- Сигурно е голяма чест - каза тя със съмнение. - Цар Приам понякога ходи там да надзирава града си и да оглежда морето и равнините за нашественици. Той бди над народа си.

- А често ли кани посетители в голямата кула на Илион?

Акса се изчерви и отказа да срещне очите й.

- Не зная. Не познавам обичаите на царя. Но това е най-високата точка в града. Трябва да е голяма чест - повтори тя.

Андромаха видя смущението, изписано на лицето на прислужницата и я прегърна.

- Не се страхувам от височини - опита се да я успокой. - Не бой се.