Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Влязоха в голямата квадратна кула точно в основата й при Скейската порта. Каменната стена беше много дебела и вътре бе студено и влажно. Андромаха видя тясно стълбище, издигащо се спираловидно в мрака. Погледна нагоре и видя, че кулата е просто влажен квадратен пилон, пълен с въздух и осветен на равни интервали от дупки, пробита в дебелите стени. Стълбите обрамчваха вътрешната им страна и се издигаха на стръмни изкачвания, следвани от тераси, водещи до следващото издигане, и така до нищожно светло петно високо горе. Нямаше парапет. По стените до пода бяха наредени факли и един от войниците с нея запали една от тях, за да я отнесе нагоре по стълбите.

- Искаш ли да дойда с теб, господарке?

Андромаха видя, че очите на Акса са разширени от уплаха на светлината на факлите, а ръцете й несъзнателно са притиснати в подутия й корем.

- Не. Стой тук. Чакай ме - отвърна тя.

- Ще вземеш ли водата?

Акса започна да развързва мяха, който носеше на кръста си. Андромаха помисли за момент, после й каза:

- Не, задръж я. Може да ми се допие после.

Осъзна, че двамата войници се готвят да я последват. Вдигна ръка.

- Дай ми факлата.

Факлоносецът погледна несигурно към другаря си, но й я подаде.

- Стойте тук - каза им тя учтиво и преди да успеят да помръднат, се закатери пъргаво по стълбите, стъпвайки леко по лъскавия камък.

Катереше се все по-високо, а краката й, силни от часовете ходене и тичане из Тера, я придвижваха неуморно по каменните стъпала. Всяко от тях бе високо почти до коляното й и на нея й хареса напрежението. Бедрата и прасците й копнееха за подобно упражнение. Никога не бе страдала от страх от височини, но не бе изкушена и да гледа надолу, за да види докъде е стигнала. Вместо това гледаше нагоре, към малкия квадрат светлина.

Вече имаше чувството, че е успяла да оцени стария цар. Той бе поискал да дойде в кулата, за да всее страх у нея, може би да я унижи, с надеждата да я види как пада разплакана на пода и се налага да бъде носена като дете. Удивена беше, че цар с такава сила и богатство има нужда да доказва властта си над една млада жена. „Мога да се справя с такъв тормоз! ”, реши тя.

Стъпалата станаха по-тесни с приближаването й към върха и изглеждаха много по-изхабени. Освен това бяха по-хлъзгави и тя започна по-ясно да осъзнава наличието на тъмната бездна вдясно. Реши да стъпва по-внимателно. Чудеше се защо стълбите са по-изхабени на върха. После разбра и се засмя. Спря се, за да вдигне факлата. На около тридесетина стъпала под нея от другата страна на кулата имаше тъмна ниша, а в нея - тясна врата. Не я беше видяла, докато се изкачваше. Това трябваше да е изходът към терасата на южната стена. Старецът бе излязъл през нея и щеше да я остави да изкачи цялата кула. „Приам - помисли си тя. - Дори не съм те виждала, а вече не те харесвам.”

Когато излезе на върха, почувства облекчение. Яркото ниско слънце подразни очите и, а вятърът разроши косата и, затова за миг беше объркана. После се огледа бавно, за да успокои дишането си.

Дървеният покрив беше с размера на царския мегарон, но почти празен, ако се изключеха четиримата стражи, разположени в четирите му ъгъла. Те бяха неподвижни и гледаха навън. До парапета на югозападната стена стоеше висок широкоплещест мъж, чиято сребристозлатна коса се вееше под напора на вятъра.

Беше много едър и с тъмна кожа. Носеше синя туника и въпреки хлада на зората, мускулестите му ръце бяха голи. Стоеше с обърнат към нея профил и Андромаха видя извит нос и силна челюст. Явно не я беше видял и тя остана неподвижна и несигурна какво да стори.

- Е, цял ден ли ще стоиш там, момиче? - попита той, без да се обръща.

Андромаха се приближи към него и сведе глава.

- Аз съм Андромаха от Тива…

Царят се обърна рязко. Изненада я колко младолик и жизнен изглежда. Височината и широките му рамене сякаш я притискаха - физическото му присъствие беше колосално.

- Не са ли те научили как да се обръщаш към своя цар, момиче? На колене!

Той се извиси над нея и тя бе почти принудена да падне само от излъчването му.

Но вместо това изпъна гръб.

- В Тива в полите на Плакос не падаме на колене пред никого, дори пред боговете.

Приам се наведе толкова близо, че виждаше жълтеникавобялото на очите му и подушваше миризмата на сутрешно вино в дъха му. Той каза тихо:

- Сега не си в малката Тива. Няма да повтарям.

В този миг откъм стълбището се чу дрънчене и един царски орел се изкачи на покрива. На шлема му се виждаше черно-белият герб на капитан. Той бързо дотича до царя си.