Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Тя беше удивена от съкровищата, който видя в царския мегарон, апартаментите на царицата, а също и от златните накити, който Лаодика смяташе за обикновено ежедневно украшение. Принцесата винаги бе обсипана със злато - на китките и врата си носеше гривни и огърлици, а в царевично русата й коса бе вплетена златна нишка. Роклите й пък тежаха от други украшения. Но нищо от това не можеше да я направи по-красива, мислеше си Андромаха. Бижутата само отвличаха вниманието от малките й лешникови очи, дългия и нос и леко увисналата й брадичка. Онова, с което Лаодика компенсираше всичко това, беше зашеметяващо красивата и усмивка и мил характер, който я правеше много чаровна.

- Бедната Андромаха - каза й веднъж Лаодика, преплела ръка с нейната. - Нямаш бижута, никакво злато и само няколко мъниста и малко сребро. Ще накарам баща ми да ти даде злато, кехлибар и халцедон - огърлици и обици, които да са в тон с очите ти и златни верижки, с които да украсиш изящните си глезени… и големите си стъпала - Тя се засмя весело.

- Казват, големите стъпала са много красиви - отвърна й мрачно Андромаха. - Колкото по-големи, толкова по-добре.

Сега се усмихваше вътрешно, докато гледаше същите тези стъпала, затворени в грозните сандали с дебели подметки, които Акса й бе изнамерила. После погледна нагоре.

Двамата се прегърнаха.

- Попътни ветрове и спокойни води, Одисей.

- Това ще е приятно разнообразие. Кажи ми, ще видиш ли Андромаха?

- Може би.

- Прекрасна жена. Харесвам я невероятно много. - Одисей се засмя. - Какво не бих дал да присъствам на първата й среща с Приам.

Хеликаон се замисли за троянския цар. Могъщ и тираничен, той искаше да се наложи на всеки, който се изправи пред него. После си спомни предизвикателния поглед на Андромаха.

- Да - съгласи се. - И аз бих искал да видя това.

- Господарке, събуди се! О, моля те събуди се!

Андромаха бавно се върна към света на будните. Сънуваше ужасна буря и море, което се издигаше като планина в небето. Откак бе видяла гадателя Аклид, я спохождаха такива сънища: видения за мъже с по един сандал или чудовищни бури. Веднъж дори сънуваше, че се е омъжила за свинар, чието лице бавно се превърна в зурла на шопар - с бели бивни, подаващи се под брадатите бузи.

Леглото й представляваше плетеница от бял лен и усещаше потта по цялото си тяло. Сънищата бяха пълни със страх и я оставяха с усещането за приближаваща заплаха. Тя се надигна и погледна прислужницата си - младата и в напреднала бременност Акса.

Обикновено усмихната и спокойна, сега слугинята кършеше ръце от тревога, а пълното й лице представляваше маска на напрежението.

- Хвала на боговете, господарке. Мислех си, че никога няма да те събудя. Викат те - каза тя, снижавайки глас, а после погледна през рамо към покоите на Андромаха, все едно очакваше да са пълни с шпиони. “Което можеше и да е така”, замисли се жената. Целият дворец беше море от подозрителни очи. Слугите се появяваха и бродеха като привидения навсякъде, където хората се събираха на едно място, а разговорите се водеха шепнешком.

Андромаха разклати глава, за да прогони лошите мисли, и свали дългите си крака от леглото. През високия квадратен прозорец виждаше бледата зора, прокрадваща се на хоризонта на нощното небе.

- Кой ме вика по това време?

- Царят, господарке - Акса незабавно започна да дърпа нощницата на Андромаха през главата й. - Трябва да се измиеш и да се облечеш, и бързо да отидеш при него. Той не обича закъсненията.

Андромаха усети паниката в гласа на жената и осъзна, че Акса ще носи отговорност, ако Приам е принуден да чака. Прислужницата натика мокра гъба в лицето й, но тя я хвана.

- Аз ще свърша това. Намери жълтата ми рокля и сандалите, които Лаодика ми подари вчера.

Докато се миеше, Андромаха се зачуди защо ли я бяха накарали да чака цяла седмица преди Приам да реши да се срещне с нея. Може би трябваше да смята това за голяма чест. Възможно беше други млади булки да са чакали месеци преди да го видят. Тя попита Лаодика, но най-голямата дъщеря на Приам просто бе свила рамене. Андромаха не знаеше толкова много неща за Троя. Вече знаеше обаче, че дворецът на Приам не е щастливо място. Беше зашеметяващо красив и пълен със съкровища, много от които от масивно злато. Монумент на показността, който рязко контрастираше с потайното поведение на хората в него. Лаодика бе изпратена да я въведе в дворцовите обичаи: местата, където жените могат да посещават, и стаите и коридорите, затворени за тях. Ала Андромаха научи много повече от това. Разговорите с Лаодика винаги бяха изпълнени с предупреждения. Какво да не прави. Какво да не говори. На кого да се усмихва и с кого да е учтива. Кого да избягва.