Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Той е добър човек. Много го харесвам.

Откъм края на скалата повя лек бриз. Халисия излезе от градината и тръгна по пътеката. Все още чуваше музиката в далечината, както и смеха на гостите. Толкова хубав звук. “В този свят няма достатъчно смях”, помисли тя.

Седна в сянката на една надвиснала скала и се загледа към морските птици, носещи се над “Ксантос”. После задряма за известно време в горещината. Когато се събуди, следобедът отиваше към здрач. Погледна надолу по пътеката и видя Хеликаон да се появява откъм градините малко по-надолу. Дъхът й секна и сърцето й заби по-учестено. Беше сменил дрехите, които носеше на жертвоприношението за Персефона. Сега носеше проста туника до коленете, поръбена със злато.

И тя си спомни видението от онази ужасна нощ, когато микенците я изнасилиха и убиха сина й. Почти бе започнала да вярва, че то е било родено от ужаса. Но сега виждаше ясно Хеликаон, облечен точно в тази туника, да я търси на върха на скалата.

Устата и пресъхна и, и се прииска да се скрие от него. Но той вече я бе видял и й помаха.

Халисия се отпусна, изправи се и го изчака. Видя, че носи малък пакет, увит в плат.

- Сигурен бях, че ще те открия тук, господарке - каза Хеликаон. - Трябва да поговорим за нещо.

- Не! - възрази остро тя. - Не, не бива! Зная какво носиш. Не бива да ми го даваш.

Той изглеждаше изненадан.

- Как би могла да знаеш?

- Сънищата ми, Хеликаон. Нали си спомняш? Морето, пълно с кораби, отвеждащи кръвожадни мъже към велик град, потънал в пламъци. Ужас и отчаяние! Видях небето да гори и морето да се надига. Видях и теб, как идваш тук при мен и в ръцете си държиш златна огърлица, украсена с лапис лазули. Разбираш ли? Ако ми я дадеш, значи и другите ми видения ще се сбъднат.

Той помълча известно време.

- Не разбирам - каза накрая. - Но ме чуй, Халисия. Ако виденията ти са истина, значи ще се случат, независимо дали ще приемеш дара, или не. Защото аз съм тук и той е в ръката ми, точно както си видяла. И да, един ден врагът ще прекоси Великата зеленина. Ще донесе война и страдание в източните земи. Такава е природата на злите хора. Но ние не можем да живеем в страх от тях. Не можем да се крием зад високи стени с треперещи сърца. Защото това не е живот. Трябва да приемем нуждите и дълга на всеки един ден и да се изправяме срещу тях последователно. Ти си царица на Дардания и хората те обичат. Аз съм цар и от мен се боят. Скоро ще родиш дете - син, ако сънищата ти са истина. И за него, и за теб, а най-вече за царството, ще е по-добре, ако станем истинско семейство. Трябва да се оженим, Халисия.

Тя се извърна.

- Но ти не ме обичаш, Хеликаон. А си обещал да се ожениш само по любов.

Той пое ръката й и се усмихна.

- Грешиш. Аз изпитвам обич към теб. Да, както и уважение и възхищение. Ако боговете позволят, ще намерим щастие заедно. Или поне доволство.

Хладният бриз я облъхна и Халисия потрепери.

- Кога ще го направим? - попита накрая.

- Утре, докато всички са се събрани за празненствата.

- Толкова ме е страх, Хеликаон!

Той я притегли към себе си и я обгърна с ръце.

- Стани моя жена и аз ще бъда щит срещу всичките ти страхове.

Тя почувства силата на ръцете му и топлината на тялото му, и се притисна по-силно към него, чувствайки се в по-голяма безопасност, отколкото бе изпитвала от месеци. Въздъхна и затвори очи, искайки този миг да продължи завинаги.

Той погали златистата й коса, а после я освободи от прегръдката си и й предложи сватбения си дар. Халисия го пое с треперещи ръце и разтвори плата. Огърлицата бе прекрасна, направена от множество малки златни квадрата, много от които бяха покрити със сини лапис лазули. Хеликаон я вдигна и я постави около тънкия й врат. Тя усети топлия метал върху кожата си.

- Изглежда красиво - каза той с широка усмивка. - Сега нека влезем вътре и обявим новините.

Хвана я за ръка и я поведе обратно по пътеката. Когато достигнаха градините, тя отново погледна за момент към морето.

И в ума си пак видя огромната флотилия от вражески кораби, спускащи се върху източните земи.

Но заради този едничък прекрасен миг това вече не я интересуваше.