Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Приам мина през троянските редици и се озова директно пред микенците.

- Кой ви командва сега? - попита той.

- Аз - отговори тъмнокос млад мъж с пронизващи сиви очи. На лицето му имаше грозна назъбена резка, зашита, но все още кървяща. - Аз съм Калиадес.

- Ще изпратя лечители, които да се погрижат за хората ти. Те ще ви чакат на плажа. Войниците ми ще ви отведат дотам и ще отнесат ранените ви.

- Можем и сами да ги носим, царю Приам.

- Така да бъде. Щом се качите на корабите си, ще ви върнем и оръжията. Ще погребем падналите ви другари и ще ги почетем подобаващо.

- Аргуриос беше мой приятел - каза Калиадес. - Той ми направи тази рана и винаги ще ценя белега.

- Ами Коланос?

- Искаш ли да го отведем при Агамемнон, царю Приам?

- Не. Искам да застана на кулата си, докато корабите ви се отдалечават, и да чуя писъците му да се разнасят из цялата Велика зеленина. Искам да знам, че страданията му ще са дълга, болката - унищожителна, а смъртта - сигурна.

- Имаш клетвата ми, царю.

Приам се обърна и застана до Хеликаон.

- Така ще се чувстваш ли отмъстен, Еней?

Той погледна към Коланос. Мъжът бе ужасен.

- Да. Това, което направи, бе наистина велико. Аргуриос би се гордял с теб.

Обкръжени от троянски войници, микенците започнаха да се изнизват от мегарона. Хеликаон отиде до Хектор. Златокосият войн се усмихна широко, разтвори ръце и го придърпа в смазваща прегръдка.

- Този път наистина си мислех, че са те убили - каза Хеликаон.

- Нямаш ли вяра, момче? Мислиш, че няколко египтянина могат да ме довършат? И как мога да не се върна, когато татко с такова усилие ми е намерил жена? - Хектор погледна нагоре към коридора. - Това тя ли е? В името на боговете, дано да е тя!

Хеликаон вдигна поглед към Андромаха. Тя стоеше там в разкъсаната си бяла рокля, с лък в ръка и свободно пусната огнена коса.

- Да - каза той с разбито сърце. - Това е Андромаха.

После се обърна и излезе от двореца.

Последва троянските войници, докато водеха петдесетимата микенци към плажа и чакащите ги кораби. Изморен и телом, и духом, той седна на една обърната лодка и зарея поглед към лечителите, движещи се сред ранените. Коланос седеше сам на плажа, загледан в морето, все така с вързани ръце.

Светлината на зората започна да проблясва на изток.

Няколко каруци се спуснаха по плажа, натрупани с оръжията и броните на микенците.

Сега всичко това му се струваше като сън - цялото кръвопролитие и ужаса, битката в мегарона. Трудно му беше да повярва в тишината и спокойствието на идващата зора, че хора са умирали и съдбата на цяло царство е висяла на ръба. И все пак, въпреки цялата драма и насилие, не мислите за битката тежаха в душата му. Единственото, което виждаше, бяха Андромаха и Хектор. Той беше повече от щастлив, че приятелят му е жив. Във всеки друг момент щеше да умира от радост. Но сега в него бушуваха противоречиви емоции. Завръщането на троянския престолонаследник го бе ограбило от единствената радост, заради която се сражава тази нощ.

Усети в себе си гняв.

- Няма да допусна това - каза на глас и си представи как се връща в двореца за Андромаха. Можеше да види Приам и да му предложи каквото поиска, за да я освободи и да му я даде. После реалността отнесе мислите му като студен вятър. Царят нямаше да я пусне. Беше я представил пред цяла Троя. Тя бе цената на договора с царя на Тива в полите на Плакос.

„Тогава ще я открадна, реши Хеликаон. Ще отплаваме по Великата зеленина и ще заживеем далеч от Троя.”

И така щеше да посрами Хектор, да предизвика война и може би да съсипе Дардания, а освен това да изживее живота си в постоянен страх от отмъщение и смърт.

“Това ли е любовта? - запита се той. На такъв живот ли искаш да обречеш Андромаха? Да стане бегълка, отхвърлена от собственото си семейство, клетвопрестъпничка, мразена и поругана?” Хеликаон имаше чувството, че цялата му сила се оттича от крайниците.

Небето просветна и въздухът се изпълни със звуците на морските птици, носещи се над залива. Пронизителните им писъци бяха изпълнени с глад и жизненост.

На плажа зад него микенците започнаха да се качват на галерите си. Ранените бяха вдигнати на палубите, а после издигнаха и оръжията си с рибарски мрежи. Хеликаон видя как грубо избутват завързания Коланос. Той падна на колене. Един микенски войн го изрита, а после го вдигна на крака.

С пукването на зората галерите бяха избутани във водата и последните членове на екипажите им се качиха на борда. Пред погледа на Хеликаон платната бяха вдигнати, а греблата - извадени. Троянците тръгнаха през плажа към високия хълм и градските порти.