Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- О, Аргуриос - каза тя. - Аз те сънувах.

- Добър ли беше сънят? - попита я той.

- Да. Всичките ми сънища за теб са прекрасни.

- И какво сънува?

- Нашия дом. Отидох да го видя. Много… ще го харесаш. Има голяма градина и фонтан. Цъфтящи дървета до западната стена. Можем да стоим там вечер, докато слънцето залязва.

- Нямам търпение, обич моя.

- Видя ли татко?

- Да. Всичко е наред, Лаодика.

- Значи няма да ни раздели?

Аргуриос отвори една кесия на колана си и извади смачканото лебедово перо.

- Запазил си го! - прошепна тя.

- Да. Запазих го. Никога няма да бъдем разделени. Дори в смъртта.

Той сложи перото в дланта й и затвори пръстите си около нейните. И последните му сили свършиха и той се отпусна на пода, облегнал глава на гърдите й.

- Толкова съм щастлива, Аргуриос - каза тя. - Мисля че сега ще поспя малко.

- И двамата ще поспим. А като се събудим, можеш да ми покажеш градината.

Калиадес дотича обратно в мегарона, а умът му препускаше като обезумял. Сега, когато вражеските войски идваха зад гьрба им, а пред тях горните етажи още се удържаха от непобедима сила, бунтът беше обречен. Той хвърли един преценяващ поглед из двореца и видя, че нямаше как да бъде защитен за дълго. Мегаронът бе почти сто крачки дълъг и около петдесетина широк. Твърде обширен, за да се удържи срещу превъзхождаща ги сила, както и троянците бяха открили само преди няколко часа. Сега ролите щяха да се сменят… само дето микенците нямаше да могат да отстъпят към по-горните нива. Щяха да бъдат атакувани на два фронта - през големите врати отпред и откъм стълбите отзад. Той огледа стените. Единствената им надежда - макар и съвсем мимолетна - беше да формират стена от щитове.

Навсякъде около него лежаха ранени микенци. Другарите им шиеха раните или ги бинтоваха. Той извика към най-близките.

- Съберете ранените на едно място! Идват още троянци.

Войните незабавно започнаха да помагат на другарите си да се изправят на крака или ги понесоха към убежището на стената. Там започнаха да събират щитове и шлемове. Калиадес изтича към задната част на мегарона, където битката на стълбите още продължаваше. Аргуриос все така се биеше, но Калиадес не го погледна. Вместо това затърси Коланос. Видя генерала в убежището на една висока колона с опънат лък. Стрелата полетя към стълбите. Калиадес отмести поглед наляво и я видя как се забива в гърдите на Аргуриос.

- Пипнах ли те, копеле! - каза Коланос със злобна усмивка.

Другият микенец го достигна.

- Нападат ни троянски подкрепления - каза той. - Градските порти са отворени, а тракийците избягаха.

Видя страха в очите на Коланос.

- Къде е принц Агатон?

Калиадес сви рамене.

- Няма го. Не знам къде отиде. Трябва да направим стена. Наредил съм на другите да вземат щитовете.

- Стена? Аз няма да умра тук!

Коланос хвърли лъка и тръгна през мегарона към отворените врати. Калиадес го последва в очакване на заповеди. Но такива не последваха. Генералът изтича навън в двора. Другият войн се спря на портала, чудейки се какво ли прави той. После осъзна. Коланос се опитваше да избяга от двореца преди врагът да е дошъл. Почти бе достигнал портите, когато се появиха троянските войници. Той се завъртя обратно и дотича до мястото, където чакаше Калиадес, избутвайки го, за да влезе в двореца. Там застина, широко ококорен, с изкривено от ужас лице.

Омразата на Калиадес към този човек стана нетърпима. Той се отдръпна от генерала и затича обратно към групата биещи се на стълбите мъже.

- Назад! Назад! - изрева с цяло гърло. - Предадени сме! Сформирайте стена от щитове! Сега!

Първият, когото видя, беше Банокъл. Приятелят му бе изгубил шлема си и лицето му беше посивяло от болка. Нечий меч бе пронизал ръката му и стърчеше от бицепса му.

- Извади тази гадост! - обърна се той към Калиадес.

Микенецът изтръгна острието. Банокъл прокле шумно

- Стена от щитове! - извика отново Калиадес и гласът му се понесе над битката. Годините сурова дисциплина прерязаха мъглата на бойната ярост и микенците започнаха да се оттеглят от стълбите.

Той вдигна собствения си щит и тръгна о тях. Троянските войници вече се изсипваха през вратите, въоръжени с копия и мечове. Коланос се бе отдръпнал зад двадесетина мъже с щитове и копия, докато останалите микенци тичаха да се присъединят към тях, сформирайки здрава стена около ранените.

Група от седем война се втурна към вратите, за да блокира входа. И тогава Калиадес видя през тях да влиза огромен златокос троянец с два меча в ръцете. Нямаше шлем и носеше обикновен нагръдник. От двете му страни имаше щитоносци които да го пазят от странични атаки. Микенецът очакваше да види как другарите му го помитат. Вместо това той се заби в редицата на седмината, убивайки двама на място и събаряйки третия на пода. Тази нощ имаше много изненади, но тази направо шокира Калиадес. Троянецът не се биеше като мъж, а напредваше като буря - неуязвим и неудържим.