Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Трябват ми шевове, иначе ще си кървя докато умра - измърмори Калиадес.

Заедно двамата се отдръпнаха до главната част на мегарона. Там вече се бяха струпали към четиридесетина ранени микенски войни, за които другарите им се грижеха. Калиадес свали шлема си и седна на трона на Приам. Банокъл също се освободи от своя шлем, а после бръкна в една малка кесия колана си и извади извита игла и малко конец. Опита се да избърше кръвта с плата, но тя течете твърде бързо.

- Гледай на какво си заприличал - отбеляза той. - Голям късмет, че винаги си бил адски грозно копеле.

- Просто го заший - сопна се Калиадес.

Той отметна глава и стисна зъби срещу жилещата игла а опъването на разранената плът. Пръстите на Банокъл постоянно се пързаляха по прясната кръв, бликаща върху тях, но накрая течението се забави.

- Ще си пробваш ли пак късмета с Аргуриос? - попита Банокъл, докато завързваше последния възел.

Калиадес поклати глава.

- Изпълних си дълга. Не искам да съм човекът, убил Аргуриос. Нека някой друг прати духа му по тъмния път. Може и сега да ми е враг, но ще скърбя, когато падне.

- Е, аз пък се връщам. Ако не разчистим пътя, никога няма да мога да обяздя някоя от дъщерите на Приам.

- Нека Арес води копието ти - каза Калиадес.

- Винаги го прави - отвърна Банокъл и си сложи шлема. После едрият мъж взе копието си и тръгна обратно към битката.

Калиадес усети как нещо го притиска. Цялото това начинание се бе объркало напълно. Аргуриос ги бе надхитрил, примамвайки ги точно там, където ги искаше. Коланос бе пълен идиот, щом не бе предвидил стратегията му. Те нямаше да пречупят стария войн. Вместо това нощта щеше бавно да отмине и на сутринта целият град щеше да се нахвърли върху тях.

Някои от ранените отново вдигаха оръжия. Други се бяха лежаха и кръвта им капеше по пода.

Кратка и лесна битка с много плячка. Това им бе обещал Коланос.

Тъкмо докато мислеше за него, той го видя как върви през мегарона с лък в ръка. Коланос нямаше шлем, а бялата му коса се спускаше свободно по раменете.

Мнението на Калиадес за него се влоши още повече. Героите не използваха лъкове. Те се биеха с меч и копие, изправяха се срещу врага очи в очи, ръка срещу ръка.

И тогава в далечината се разнесе зов на рог, който проехтя в нощта. После звукът се повтори отново, а след това пак и пак.

Коланос се спря и се обърна към мястото, където стоеше троянският принц Агатон. Калиадес не можеше да чуе разговора им, но видя, че Агатон е обезпокоен от рога. Лицето му изглеждаше обтегнато и той постоянно хвърляше нервни погледи към вратата.

После Коланос дотича обратно до мястото на битката. Агатон тръгна в обратна посока и Калиадес го видя да изчезва в нощта.

Той остана на място, изгубен в мислите си. Ако знаеше, че ще трябва да се изправи срещу Аргуриос тук, нямаше никога да приеме мисията. Не заради страх от него, тъй като не се боеше от нищо. А просто защото Аргуриос имаше нечовешкото качество никога да не губи.

Проклетият рог не спираше да звучи и сега звучеше по-близо. Калиадес се надигна на крака и излезе в нощта. В двора се мотаеха тракийци и разговаряха притеснено.

- Какво става? - попита той.

- Великите порти са отворени - каза му един войник. - Идват още троянци.

После друг тракиец дотича през вратата и изкрещя:

- Хектор се върна! Принцът е тук! Спасявайте живота си!

Наемниците застинаха за миг. После се втурнаха през портите на двора.

Калиадес прокълна и се затича обратно към мегарона.

АРГУРИОС ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА СЕ БИЕ РЕДОМ с Хеликаон. По-възрастният войн започваше да се изморява и знаеше, че скоро ще трябва да отстъпи и да даде мястото си на Диос или Полидорус поне за известно време. Все още не се бе съвзел напълно от опита за убийство от есента и ръцете му започваха да натежават. Задъхваше се.

Той спря удара на нечие копие и удари с щита си война пред него, а после заби собственото си оръжие в шлема на мъжа. Засегна челото му и го отблъсна назад към боеца зад него. И двамата се свлякоха на земята. За миг в боя се отвори пролука, докато микенците се опитваха да се изправят.

И тогава в Аргуриос чу рога в далечината. Той погледна към Хеликаон.

- Това е боен призив - извика дарданецът. - Идват подкрепления!

Хората по коридора горе нададоха радостни възгласи и много от тях започнаха да крещят подигравки и заплахи към микенците.

- Сега сте свършени! - извика един мъж. - Като плъхове в капан!