Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Защо не ми каза, че е имала такава рана? - попита лечителят. - Мислех, че само е била одраскана.

- Вярвах, че оздравява - отвърна Андромаха.

- Е, не е така. Тя умира. Мечът или копието явно са успели да пробият някой важен орган. Кърви отвътре.

- Със сигурност можеш да направиш нещо.

Зеотос клюмна.

- Само след няколко мига няма да мога да направя нищо за никого. Изгубени сме. И тя е изгубена. Всички ще умрем.

И с тези думи той се върна до ранения мъж на масата.

Приам се приближи с меч в ръка и погледна повалената си дъщеря.

- Смъртта й ще е милостиво освобождение - каза той и погледна към Андромаха. - Когато дойдат, не се бори. Не им се противи. Много жени са били изнасилвани и преди и са оцелявали. Живей, Андромаха.

После той тръгна към коридора. Малката Касандра излезе иззад скривалището си зад леглото.

- Не исках татко да ме вижда - каза тя. - Сърдит ми е.

- Не ти е сърдит, мъничето ми.

Касандра грабна ръката на Андромаха.

- О, напротив. Откак му казах, че Хектор ще си дойде у дома. Но няма да е сърдит, щом го види. А той ще дойде скоро.

- Касандра… - Жената прегърна момиченцето. - Хектор е мъртъв.

_ Не! - възкликна детето и се отдръпна. - Изслушай ме. И аз мислех, че е мъртъв. Но гласовете ми казаха. После ми показаха.

- Какво ти показаха?

- Как се катери по високи скали. Казаха ми за опасности я приключения. По течението на дълги реки…

- По-бавно! - възкликна Андромаха. - Кажи ми спокойно от самото начало. Какви скали?

Касандра си пое дълбоко въздух.

- Хектор и хората му са били в капан. Било е нощ. Той е знаел, че врагът ще дойде отново на зазоряване, за да го убие, затова си е сменил бронята с един мъртвец. После заедно с мъжете си са изкачили скалите. Хектор е добър катерач. Понякога се катерехме…

- Придържай се към историята - прекъсна я Андромаха. - Какво става, след като се изкачват по скалите?

- Отнело им е много време да достигнат една голяма река, а после да намерят лодка, която да ги откара в морето. Много дълго време. Затова и нямахме вест. Но тази нощ той е тук. Моля те, Андромаха, повярвай ми. Хектор скоро ще дойде тук с много войници. Наистина.

Тогава Лаодика извика и отвори подутите си очи. Видя Андромаха и приятелката й отново бързо я хвана за ръката и я целуна по бузата.

- Почивай, сестро - прошепна тя.

- Мисля, че умирам. О, Андромаха! - Една сълза потече от окото й и тя примигна, за да спре плача. - Не искам да умра!

Зрението на Андромаха се замъгли и тя прехапа устни.

- Съжалявам.

Лаодика въздъхна.

- А всичко щеше да бъде толкова съвършено. Двамата с Аргуриос… щяхме да живеем в дворец над Скамандър. Едва вчера ходих там. Толкова е… красиво… аз… седях в градината… в градината…. - Гласът й заглъхна. После тя заговори отново: - Къде е Аргуриос?

- Бие се. За теб. За всички нас.

- Той ще спечели. Като моя Хектор. Той винаги печели. Много съм жадна.

Касандра изтича да намери вода. Не разполагаха с много и тя се върна с една малка чаша само с няколко глътки.

Андромаха я вдигна към устните на Лаодика. Принцесата отпи малко, а после отново се отпусна.

- Ще го намериш ли заради мен, Андромаха? - попита тя. - Доведи ми го. Аз… не искам да бъда сама, когато… умра.

- Ще го намеря.

Лаодика затвори очи и се усмихна.

- Намери… моя… Аргуриос - прошепна тя.

Аргуриос бе изпълнен с превъзбуда от битката. Всичко се бе получило точно според плана и сега идваше моментът, който бе чакал цяла нощ. Веднъж щом се озова на стълбите с Хеликаон до себе си и Полидорус и Диос зад тях, устремът на врага просто спря. Сега микенците трябваше да ги атакуват по двама, докато останалите им другари се трупаха долу, безпомощни срещу стрелите и копията, с които ги обстрелваха от коридора. Всъщност това отново бе Мостът на Парта - цялата битка се водеше на една тясна линия между сравнително равностойни бойци. Вече нямаше значение, че микенците ги превъзхождат числено, защото в самото стълкновение можеха да се съберат само двама от тях.

Аргуриос удари с щита си следващия си противник и го принуди да се открие. Копието му полетя напред и прониза шлема и плътта под нея. Войнът се свлече на земята. Микенецът изрита мъжа в рамото и го запрати сред другарите му. Друг от тях скочи в битката. Той се препъна в трупа и Хеликаон го уби.

Още воини прииждаха срещу мъжете на стълбите, но те отстъпваха и нападателите плащаха все по-висока цена.

Както се бе надявал Аргуриос, сънародниците му вече не мислеха трезво за целта си. Вместо това се бяха концентрирали в желанието си да избият изправилите се срещу тях войни. Това ги заслепяваше за останалите алтернативи. Аргуриос знаеше какво си мислят. Само един последен натиск и цитаделата щеше да е тяхна. Трябваше само да пометат тези няколко последни бойци на стълбите и победата щеше да им принадлежи.