Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Хеликаон погледна към двора. Микенците бяха формирали стройни редици от по осем души. После започнаха да маршируват към двореца. Когато приближиха, се затичаха.

Орлите на портала се отдръпнаха наляво и надясно. Нашествениците се забавиха, когато достигнаха стената от тракийски трупове.

Аргуриос вдигна копието си.

- За царя и Троя! - изрева той.

И орлите се хвърлиха в атака.

АНДРОМАХА ИЗПИТВАШЕ СЪПРИЧАСТНОСТ КЪМ ТЕЗИ смели мъже. От мястото, където гледаше в горния коридор виждаше колко неравностойна е битката. Тежко бронираните микенци сякаш бяха стотици и се изсипваха със свиреп устрем върху редиците на орлите. Но Въпреки това устремът им се спря, когато войниците от двете страни на портала атакуваха строя им по фланговете.

Никой от стрелците в коридора не можеше да си позволи да стреля, защото ги беше страх, че ще уцелят собствените си хора. Но малко по малко, докато микенците навлизаха все по-навътре в мегарона, някои лъконосци започнаха да запращат стрели към все още струпалите се при вратите войни. Съвсем малка част от стрелите успяха да пронижат тежките щитове, шлемове и нагръдници на нашествениците. Но това ги принуди да вдигнат щитовете си, за да се опазят от новата атака, като по този начин ударите върху защитниците намаляха.

Аргуриос не отстъпваше. Биеше се с безжалостна пестеливост на усилията - копието му се стрелваше в редиците на врага, щитът му бе като стена, която никой не можеше да преодолее. До него Хеликаон също стоеше на място и Андромаха видя как първите микенци умират от копието му. Скоро и към тях се присъединиха и други и битката стана още по-брутална. За всеки повален орел падаха поне по двама микенци.

Но това не беше достатъчно.

Тя сложи чернопера стрела на тетивата, прицели се внимателно и я пусна във въздуха. Ударът й попадна в окото зад процепа на нечий бронзов шлем. Жертвата й изчезна под краката на другарите си.

Битката продължаваше и сега орлите отстъпваха, огънати като лък от плът и кости. Андромаха и останалите стрелци не спираха да стрелят в мелето, но точните им попадения бяха по-малко от едно на двадесет.

Отстъплението на орлите бе съпроводено от постоянен бой, а микенците се опитваха да ги обградят и да им прережат пътя към стълбите. В центъра на троянската линия Аргуриос, Хеликаон и Диос се биеха смело, но войните отстрани падаха по-бързо, отколкото в средата. Всеки миг микенците щяха да обкръжат и да изолират биещите се мъже.

Андромаха видя надвисналата опасност.

- Целете се по фланговете! - извика тя на стрелците около нея. Още по-плътен залп от стрели се заби в микенските редици отляво и те бяха принудени да вдигнат щитовете си и да отстъпят, давайки време на троянската линия да се стабилизира.

В задната част на мелето Андромаха видя белокосия Коланос, който подканяше мъжете си напред, но стоеше надалеч от реалната битка.

И точно тогава някой подръпна подгъва на роклята и. Тя погледна надолу и видя малката Касандра.

- Трябва да дойдеш. Бързо - каза детето.

Андромаха се мъчеше да я чуе през дрънченето на мечове и щитове и крясъците на ранените. Коленичи и придърпа момиченцето до себе си.

- Какво има?

- Лаодика! Тя умира!

- Не, просто си почива - каза Андромаха.

Касандра поклати глава.

- Трябва да дойдеш!

Андромаха позволи на детето да хване ръката й и я последва обратно в покоите на царицата. Сега те бяха претъпкани с ранени мъже. Видя как Акса помага да отнесат един войник до широката маса, където лечителят Зеотос, чиято роба вече бе изцяло напоена с кръв, се опита да го спаси.

Касандра се отдръпна и Андромаха дотича до дивана на Лаодика. Лицето на младата жена бе неестествено бяло и покрито с пот. Устните и клепачите й бяха посинели. Андромаха коленичи до нея и пое ръката й. Пръстите й се сториха дебели и подути, а освен това бяха лишени от цвят.

- Зеотос! - извика тя. Шумът от битката навън сега се беше приближил и Андромаха усети, че скоро всичко ще приключи. В този момент обаче това не я интересуваше. - Зеотос! - изкрещя отново.

Старият лечител дойде до нея. Лицето му издаваше силно изтощение.

- Какво става с нея? - извика Андромаха.

Зеотос побутна Лаодика, обърна я наполовина и използва малък нож, за да разреже роклята й. Когато кожата на гърба й се откри, Андромаха видя широка черна подутина, която се спускаше от рамото на жената до бедрото й.