Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Ясно е - каза Полидорус. - Но колко дълго могат тридесетима да удържат двеста?

- Не зная - призна Аргуриос. - Но така се създават легенди. Ще ни принудят да отстъпим. Трябва да го направим към стълбите, без да спираме да се бием. Няма да разбиваме формацията или да се разпръсваме. Всеки от вас ще стои до другарите си така, сякаш са негови кръвни братя.

Като каза това, той завъртя щита и пъхна лявата си ръка в каиша. Видя как орлите го зяпват шокирани.

- Братя на кръвта - каза Полидорус. - Няма да те провалим, Аргуриос.

- Тогава нека се разположим зад защитниците. Три редици.

Орлите застанаха в позиция с микенеца в центъра на първата линия.

Пред тях Хеликаон и войните му вече се биеха с тракийците.

Аргуриос си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Факлите примигваха в скобите си по стените, а звуците на войната ехтяха из мегарона. На стълбите, водещи към балкона над портала, се виждаха ранени мъже, на които помагаха да слязат. Тракийските стрелци започваха да притискат Диос и хората му. Неколцина от орлите с Хеликаон също бяха паднали и ги изтеглиха назад от битката.

Дългата нощ продължаваше.

Андромаха стана от мястото си до спящата Лаодика и се огледа из покоите на царицата. Сега непрестанно им водеха мъже с ужасяващи рани. Главният лечител на Приам, Зеотос, се грижеше за тях. Дългата му бяла роба бе окървавена, а ръцете му бяха поаленели. Възрастният човек бе пристигнал преди малко и веднага отиде при Лаодика.

- Добре е - увери го Андромаха. - Кървенето почти спря и тя спи спокойно.

- Всички ще спим спокойно след тази нощ - отвърна той унило.

Акса и още няколко слугини помагаха на благородничките в превързването на раните и шевовете. Дори и младата Касандра бе заета с нарязване на чаршафи за превръзки. До балкона имаше шест трупа, на който бяха свалили броните и оръжията. Нямаше къде да ги сложат и затова ги бяха наредили един върху друг с преплетени ръце.

Андромаха излезе от покоите към коридора над стълбите. Тук бяха разположени колчани със стрели и купчина метателни копия. Отиде до най-лявата част на парапета и погледна към мегарона. При вратите кипеше битка и тя видя Хеликаон в мелето. Блестящата му бронзова броня беше като златна на светлината на факлите.

Зад защитниците стоеше друга група войни с високи щитове и тежки копия в ръце.

Вдясно видя царя и около дузина от съветниците му. Мнозина бяха стари мъже, но държаха мечове и копия, а няколко имаха и щитове. От мястото, където стоеше, Андромаха виждаше и отвъд бойната линия към двора. Там се бяха струпали стотици тракийци. Струваше й се невъзможно, че толкова малко защитници са удържали толкова дълго време.

Още и още ранени бяха изтеглени от боя. Видя как Приам прави знак на съветниците си и неколцина затичаха напред, за да помогнат на ранените да се изправят на крака и да ги отведат до горе. От раната в гърлото на един по-възрастен войник - може би към четиридесетгодишен - течете кръв. Той залитна към мъжете, които му помагаха, а после се свлече на пода.

Андромаха наблюдаваше как бликащата кръв се забави, а после войникът умря. Почти веднага около него се струпаха хора, който свалиха нагръдника и наколенниците му. Само след миг мъртвият орел бе просто още едно тяло, захвърлено безцеремонно в дъното на залата, за да не пречи на живите. Мъртвецът падна по гръб и главата му се килна на една страна, а празните очи сякаш се впериха в нея. Внезапно й се зави свят и започна да й се струва, че всичко това е нереално. Звуците на битката утихнаха и тя се озова втренчена в очите на трупа, разликата между живота и смъртта бе в един-единствен удар на сърцето. Всички мечти, надежди и амбиции на този човек бяха пометени в един кървав миг.

Устата й пресъхна и тя почувства как ноктите на ужаса се опитват да се впият в стомаха й.

Дали и тя нямаше да е мъртва съвсем скоро?

Дали Хеликаон щеше да падне с прерязано гърло, за да бъде съблечен и захвърлен в ъгъла?

Ръцете й трепереха. Скоро врагът щеше да помете изтощените защитници и да нахлуе в мегарона. Тя си ги представи как тичат към нея с лица, изкривени от ярост и лудост. Странно, но тази мисъл я успокой.

- Аз не съм жертва, чакаща заколение - каза тя високо. - Аз съм Андромаха.

Касандра дотича от покоите на царицата.

- Трябват ни още превръзки - каза детето.

Андромаха протегна ръка.

- Дай ми ножиците.

Момичето я послуша и тя започна да реже дългата си до земята бяла рокля точно над коленете. Касандра плесна с ръце.