Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Закачайки собствения си щит на гърба си, войникът се спуска по стълбите и през двора.

Аргуриос вдигна глава над парапета. Луната изгряваше и къщите и улиците се къпеха в сребриста светлина. Оттук виждаше застаналите в готовност тракийци, както и движещите се сред тях офицери. Още нямаше и следа от микенците.

Но това можеше да се очаква. Те бяха елитен отряд и нямаше да бъдат използвани толкова рано в битката. “Ще дойдат, когато сме изморени, помисли си той, и ще ударят като чук в сърцето на съпротивата.” Копията и стрелите щяха да са в по-голямата си част безполезни срещу тях. Добре бронирани и с високи извита бронзови щитове, подсилени с волска кожа, въоръжени с тежки копия и мечове, те щяха да настъпят в бойна формация и да принудят защитниците да се огънат. Копията щяха да им дадат предимството на разстоянието пред въоръжените с мечове орли. Единствената им надежда за успех срещу подобна сила беше да разкъсат формацията им. То можеше да стане на открито бойно поле, но не и в пределите на дворцов мегарон. Аргуриос знаеше, че орлите са дисциплинирани и опитни бойци. Дали обаче можеха да удържат срещу най-добрите войни на Микена? Съмняваше се.

Времето минаваше, а тракийците все така не атакуваха.

Полидорус се върна на укреплението, а после от двореца излезе и Хеликаон и се присъедини към тях.

- Кога ще дойдат микенците? - попита той.

- Когато се отворят портите. - Аргуриос се обърна към Полидорус. - Върни се вътре и събери най-високите и силни орли. Не повече от тридесет. Задръж ги настрани от първоначалната битка. Когато микенците дойдат, ще ни трябва най-доброто, с което разполагаме. Освен мечовете им, искам да имат и тежки копия.

- Да, Аргуриос.

Когато войникът тръгна, той вдигна глава над парапета.

- Мисля, че няма да чакат още много.

- Сигурно ти е тежко - каза Хеликаон, когато Аргуриос се отдръпна.

Той усети как го изпълва гняв, но го преглътна. Изгледа младия мъж до себе си.

- Съвсем скоро ще избивам собствените си другари. Ще се бия рамо до рамо с мъж, когото съм се заклел да убия. Тежко не може да опише случващото се тази нощ.

- Има моменти, когато почти можеш да чуеш как се смеят боговете - отвърна Хеликаон меко. - Наистина съжалявам за това, Аргуриос. Иска ми се никога да не те бях молил да ме придружаваш до двореца на Кигон. Ако знаех каква болка щеше причини това, нямаше да го сторя.

Ядът на микенеца отслабна.

- А аз не съжалявам за действията си от онзи ден - каза той. - В резултат на тях срещнах Лаодика. Преди това не бях осъзнавал, че животът ми е бил изпълнен с мрака на вечна зимна нощ. Когато я видях, сякаш слънцето изгря за пръв път. - Той замълча за момент, засрамен от тази емоционалност. Предполагам, че звуча като разлигавен идиот.

- Не. Звучиш като влюбен човек. Имаше ли чувството, че някакъв невидим юмрук е ударил гърдите ти? Езикът ти залепва ли се за небцето?

- Точно! Значи си го преживявал?

- Всеки път, щом видя Андромаха.

И тогава един орел вляво от тях извика:

- Идват!

Аргуриос се изправи на крака.

- Сега вече започва сериозната част - каза той.

Принц Агатон гледаше своите тракийци, докато тичаха към стените. Сега нямаш бойни викове. Само мрачна решителност за убийство и покоряване, за да спечелят богатствата, които им бе предложил. Копнееше да е с тях, да се качи по стълбата и да си проправи с бой път до Приам. Искаше да бъде там, когато царят бъде захвърлен на колене, молейки се за живота си. Но все още не можеше да си го позволи. Смъртта на Приам подсигуряваше успеха му, но ако той умреше в атаката, всички години на планиране и заговори щяха да са били за нищо. Щеше да извърви тъмния път към Хадес с провал в сърцето.

Провал.

В очите на Приам той винаги се бе провалял. Когато Агатон победи хетските бунтовници в Резос, баща му се разяри от загубите, които беше понесъл.

- Хектор щеше да ги смаже с половината от твоите мъже и една десета от убитите.

Нямаше парад за Агатон. Нямаше лаврови венци.

Нима някога е било различно? Когато бе на десет години и се боеше от мрака и тесните тъмни места, баща му го заведе в подземните Пещери на Цербер. Приам му разказа за демоните и чудовищата, обитаващи тези места, и как грешната пътека вещи право към мъченията на Подземния свят. Баща носеше факла. Агатон стоеше близо до него и се паникьосваше все повече и повече. Отиваха все по-надълбоко и по-надълбоко. А после достигнаха подземен поток и царят изгаси факлата в него и се отдръпна от сина си. Агатон изкрещя и го замоли да го хване за ръката.