Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Ако имахме триста мъже, бих се съгласил с принц Диос. Но при толкова малко рискуваме да ни обкръжат. Ако минат зад нас, ще ни нарежат на парчета. Трябва да имаме път за отстъпление, който да издържи възможно най-дълго. Планът ми е да удържим стената за първата атака, а после тихо да отстъпим. Когато дойдат отново, ще ги ударим със залпове от стрелците на балкона.

- А после барикадираме вратите? - попита Приам.

- Не, царю. Оставяме ги отворени.

Приам се изненада.

- Обясни ми тази стратегия!

- Врагът може да ни достигане по много начини. През вратата към дворцовите градини, например. Или ако донесат стълби и се изкачат до балкона. Могат да минат и отзад. А ние искаме да ни атакуват там, където сме най-силни. Те няма да са в състояние да устоят на поканата на отворените врати. Ще бъдат привлечени като мухи на конско лайно и ще ги задържим там. Поне докато пристигнат микенците.

- В името на фуриите, татко, как можеш да му вярващ? - извика Диос. - Той също е микенец.

Аргуриос си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

- Така е, принце. Повярвай ми, в момента ми се ще да бях навсякъде другаде, но не и тук. Ако микенците успеят, аз ще бъда убит заедно с всички вас. Имаме много малко време за подготовка и никакво за лични вражди.

Той се обърна към царя.

- Ако имаш по-добър човек от мен, който да оглави защитата, посочи го, за да се отдръпна и да се бия, където ми кажат.

- Аз съм царят - отвърна Приам студено. - Сам ще си оглавя защитата. Да не ме мислиш за слабак? Някаква антика, неспособна да вдигне меч?

- Изобщо не поставям под съмнение силата и уменията ти - каза Аргуриос. - Но ако аз бях начело на нападателите, бих се молил на всички богове да постъпиш именно така. Ако ти умреш, те печелят. Всички до един ще се опитват да те убият. Бронята ти блести като слънцето и всяка атака ще се насочи към теб. Всяка стрела, копие и меч ще те търсят. Мъжете ти ще се бият смело… но само докато има цар, за който да го правят.

В този момент Хеликаон влезе в мегарона и застана до Диос.

- Блокирахме задните входове - каза той, - но няма да издържат дълго. Какви са заповедите ти?

Приам помълча за известно време.

- Аргуриос ме съветва да се оттегля от битката. Какво ще кажеш ти?

- Добър съвет. Този бой няма да бъде само за двореца, но и твоята защита.

- Нека аз застана начело на твое място, татко - помоли Диос.

Приам поклати глава.

- Имаш твърде малко опит, а и, както каза Аргуриос, сега нямаме време за спорове. Мъжете ще те последват, Еней. В това съм сигурен. Самият Аргуриос също е известен сред цялата Велика зеленина като стратег и боец. Какво предлагаш ти?

- Нямам голям опит в обсадите, а още по-малък в микенските бойни тактики - отвърна Хеликаон. - Бих приел водачеството на Аргуриос.

- Така да бъде. - Внезапно Приам се разсмя. - Един микенски приятел начело на защитата на моята цитадела? Харесва ми. Когато спечелим, можеш да ме помолиш за всичко и ще го получиш. Е, на твоите заповеди сме, Аргуриос.

Микенецът се завъртя към Диос.

- Ти ще командваш защитата на горните балкони. Вземи тридесет добри стрелци, както и мъжете с най-малко броня. Стените на балкона ще ги пазят от стрели. Врагът ще донесе стълби. Дръжте ги на разстояние колкото можете по-дълго, а после отстъпете към мегарона и ще се оттеглим в горните сгради отзад.

Лицето на принца бе пребледняло и на него се четеше едва удържана ярост.

- Изпълнявай! - отсече Приам.

- Това е лудост - отвърна Диос, - но ще ти се подчини, татко. Както винаги.

С това той се оттегли.

- Нека огледаме бойното поле - каза Аргуриос и тръгна да обикаля мегарона. Приам и Хеликаон го последваха. Микенецът достигна подножието на стълбите. Бяха достатъчно широки да могат на тях да се бият двама войни, застанали рамо до рамо. После погледна към коридора горе и надясно от стълбището.

- Ще разположим стрелци там. Те ще виждат добре мегарона. Трябват ни колкото се може повече стрели. Копия също, ако имаме достатъчно. Какво има отвъд онзи коридор?

- Покоите на царицата - отвърна Приам. - Те са обширни и просторни.

Аргуриос се качи по стълбите, следван от царя и Хеликаон. В стаите горе видя Лаодика, легнала на напоения с кръв диван, и седналата на пода до нея Андромаха. Мислите за защитата изчезнаха от ума му. Той свали шлема си, отиде при принцесата и взе ръката й в своята. Тя отвори очи и се усмихна широко.

- Какво стана? - попита я микенецът.

- Раниха ме - отвърна Лаодика. - Но не се тревожи. Няма ми нищо. - Тя го погали по лицето. - Радвам се, че си тук. Говори ли с татко?