Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Съберете онези копия! - извика той, сочейки оръжията на мъртвите тракийци.

Орлите побързаха да изпълнят заповедта и скоро успяха да поставят девет дебели пръта в скобите.

- Това няма да ги задържи за дълго - каза един от тях. Хеликаон се огледа.

Повече от четиридесет тракийци бяха умрели тук, но сред тях се виждаха и телата на осем орела и пет жени, две, от които на преклонна възраст. Още четирима войника бяха ранени.

- Не можем да сторим нищо повече - обяви накрая той и ги поведе обратно към другите двойни врати, водещи към покоите на царицата и мегарона. Тук вече имаше резе и Хеликаон им нареди да затворят и да залостят тежките дъбови врати.

После остави двама орела да пазят входа и се качи по стълбите до покоите на царицата. В по-големите стаи откри оцелелите жени. Някои изглеждаха изплашени, други - шокирани и несигурни. Лаодика лежеше на един диван, заобиколена от Касандра и Андромаха. По изящно украсения плат бе попила кръв. Хеликаон прибра мечовете си и се приближи към тях.

Една жена на средна възраст му препречи пътя.

- Какво става? - попита го тя и сграбчи ръката му. Беше изплашена и трепереше, а лицето и бе неестествено бледо.

- Нападат ни - отвърна той със спокоен глас. - Има ни мъже, които се нуждаят от помощ. А ще има и още. Можеш ли да претърсиш покоите за игли и конец, а също и накъсаш чаршафи за превръзки?

Изражението и се успокои малко.

- Да, мога.

- Добре. Организирай и другите жени, пригответе се да се погрижите за онези, които ще имат нужда от вас.

- Кой стои зад това предателство? - попита тя.

- Агатон.

Жената се намръщи и поклати глава.

- Винаги съм го харесвала - каза след малко.

- Аз също.

Той я заобиколи и коленичи до дивана. Имаше много кръв, а Лаодика сякаш спеше. Той погледна към Андромаха.

- Копие - прошепна тя. - Удари я ниско в гърба. Спрях кървенето, а сърцето й бие силно. Мисля, че ще се възстанови.

Хеликаон се пресегна и нежно отметна кичур коса от челото на Лаодика. Очите и се отвориха.

- Хеликаон! - извика тя с широка усмивка. - Мъртви ли са предателите?

- Още не.

- Те убиха жрицата. Беше ужасно. Пияни ли са били?

- Не, Лаодика. Има заговор за убийството на баща ти.

- Антифон или Диос - каза тя. - Или и двамата.

- Не. Агатон.

- О, не - прошепна тя. - Не, не може да е истина.

- За съжаление обаче е. Той е пратил хора да пронижат Антифон и е наредил всички в двореца да умрат.

- Вие двамата бяхте приятели - каза принцесата. - Не разбирам. Аргуриос тук ли е?

- Да. Той е долу на двора и организира защитата.

- Защитата? - Тя изглеждаше изненадана.

- Тракийците на Агатон са обградили двореца… а на помощ им идва и микенски отряд.

- Ами нашите войски?

- Войниците в града са верни на Агатон. Мисля, че нощта ще бъде дълга.

Лаодика въздъхна, а после примижа от болка.

- Чувствам се така, сякаш ме е ритнал кон - оплака се тя.

- Раните от пронизване са такива - успокой я той. - А сега трябва да вървя. Почивай и събирай силите си.

- Да, ще го сторя. Много съм изморена. Кажи на Аргуриос да внимава. Не искам да му се случи нещо.

- Аргуриос? - Хеликаон я изгледа въпросително.

- Ние ще се оженим - каза тя. - Такава е съдбата ни.

Той се усмихна, а после я целуна по челото.

- Радвам се за вас.

После се изправи и Андромаха стана заедно с него.

- Ела с мен за малко - каза й Хеликаон.

Двамата прекосиха покоите и излязоха в коридор над широкото стълбище, водещо към царския мегарон. Под тях виждаха мъже, които се екипираха с оръжия и щитове от стените.

- Радвам се, че дойде - каза Андромаха.

Хеликаон се вгледа в зелените й очи.

- Дойдох за теб.

- Защо?

- Мисля, че знаеш.

- Може би. Но може и да нямаме време да чуем думите. Той пое ръката й и я вдигна до устните си. Очакваше тя да се възпротиви, но това не стана.

- Обичам те, Андромаха - каза той. - Обичам те от първия миг, в който те видях на плажа в Залива на сините сови. От онази нощ насам ти винаги си в сърцето и ума ми. Ако оцелеем, ще се върнеш ли с мен в Дардания?

- Да - каза тя простичко.

Той я целуна. И когато устните им се срещнаха, мисълта за опасността наоколо изчезна от ума му. Нямаше нищо друго и той знаеше, че този прекрасен момент ще остане запечатан в паметта му до края на живота му.

Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, студената реалност се върна на мястото си.

До края на живота му. Беше много Възможно това да е само тази нощ.

- За какво мислиш? - прошепна тя.

Хеликаон се усмихна.

- Цял живот съм чакал този миг, а не го знаех. Мислех, че предпочитам да съм тук и сега с теб, вместо, където и да било из Великата зеленина.