Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- А защо му е да го прави? - попита Андромаха.

- Защото те обича - отвърна детето. - Но ти го знаеш, нали?

Тя въздъхна.

- Хеликаон е в Дардания.

Касандра поклати глава.

- Той яздеше златен кон през улиците. Изплашен е за теб. Знае, че кръвта идва. Дебелият му е казал. - Внезапно момиченцето започна да плаче. Андромаха постави лъка на един диван, разположен до стената на коридора, и седна, притегляйки Касандра към себе си. Прегърна я и целуна тъмната й коса, за да я успокой. Бе чувала много истории за странното дете и знаеше, че нищо, което каже, не можеше да разруши илюзиите й. Затова просто зачака сълзите да отминат, като я притискаше плътно до себе си.

Поседяха така известно време.

- Не искам да виждам толкова много - каза Касандра, отдръпна се и седна с гръб към стената. - Мразя това. Понякога не мога да различа сега от после.

- Това тук е сега - отвърна Андромаха. - Двете с теб седим тук.

- Двете с теб - повтори детето. После огледа коридора. - Погледни натам. Какво виждаш?

- Виждам гоблена на стената. Много красива бродерия.

- Не! Пред него.

- Коридора?

Раменете на Касандра се отпуснаха. Андромаха я видя да се усмихва на нищото, а после момиченцето махна с ръка.

- А ти какво виждаш? - попита я жената.

- Няма значение. Делфините ми казаха, че морето се променя. Изплашени са. И аз съм изплашена. Всичко се променя, Андромаха.

- Защо каза, че Хеликаон ме обича? Заради нещо, което е казал ли?

Касандра се усмихна срамежливо.

- Аз го обичам. Преди го гледах как спи. Хеликаон е в сега. Той е Повелителят на сребърния лък.

- Мислиш, че той е Аполон?

- Не, глупаче! Хеликаон е Хеликаон.

Андромаха се усмихна на детето.

- Не разбирам.

- Никой не разбира. Е, или поне никой, който чувства дъжда или горещината на слънцето.

- Това не значи ли всички?

- Трябва да вървим! Дръж лъка си в готовност. Трябва да спасим Лаодика и да я отведем до щитоносеца.

Андромаха не можеше да измисли какво повече да каже на това странно дете, затова двете закрачиха в тишината към залата за ритуали.

Там вече имаше около двадесетина жени, облечени с широки рокли и накичени с бижута от злато и сребро. Сред тях се движеха слуги, а върху подносите в ръцете им имаше златни чаши, пълни с вино. Андромаха видя Лаодика и й помаха. До огромните двойни врати стоеше висока среброкоса жена, която носеше малък церемониален шлем от чисто злато.

- Това е жрицата - прошепна Касандра. - Не я обичам. Предсказанията и са фалшиви.

- Ако е така, хората сигурно щяха да го осъзнаят, когато не се сбъднат - отбеляза Андромаха.

Андромаха последва посоката на протегнатия пръст.

- Не, тя е много умна - отвърна момиченцето. - Миналата година търговецът Паидатес отиде да я попита дали жена му някога ще забременее. Жрицата му отговори, че боговете ще са благосклонни към него, но трябва да бъде търпелив. Каза му, че ще има син, ако не обиди боговете. После корабът му потъна и той се удави, а тя обясни, че е обидил Посейдон.

- Може би е така - предположи Андромаха.

- След тази нощ ще казва само истината и пророчествата й ще са истински - каза Касандра. - Но никой няма да ги чуе.

На Андромаха й се струваше, че воденето на разговор с това дете бе подобен на опитите да хванеш пеперуда. Всеки път, когато си мислиш, че ти е в ръцете, тя изпърхва надалеч.

- Тук няма много жени - отбеляза тя. - Хектор нямаше ли приятелки?

- Всички обичаха Хектор - отвърна Касандра. - И много ще се радват, когато се върне у дома. Дръж лъка в готовност.

Лаодика прекоси залата, за да стигне до тях. Носеше ярка жълта рокля и в русата й коса бе вплетена златна нишка.

- Това не е място за демонстрация на стрелба - каза тя и се намръщи.

- Зная. Ще ти обясня по-късно. Виждам, че Креуса я няма.

- Тя винаги закъснява - отвърна Лаодика. - Креуса обича да се появява драматично. Мисля, че ще се разочарова. Толкова малко са дошли. Жените на най-близките съветници на татко, но никоя от приятелките на Хектор. - Тя се наведе по-близо. - О богове, жрицата ще заговори и най-омразната част от вечерта ще започне.

- Няма да говори дълго - прошепна Касандра и отстъпи с пребледняло лице. Внезапно се завъртя и се затича по коридора.

Среброкосата жрица вдигна церемониалния златен шлем над главата си и започна да припява:

- Атина, чуй децата си! Богиньо на мъдростта, чуй последователите си. Нека думите на мъката ни потекат към теб и да ни донесат мир и разбиране в тези дни на скръб.

Точно в този миг двойните врати се отвориха с трясък и в стаята нахлуха тракийски войници с мечове и копия в ръце.