Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Ще ти трябват - каза тя. - Те идват.

ДОКАТО АРГУРИОС ВЪРВЕШЕ КЪМ ДВОРЕЦА на Приам задуха студен вятър. Търговците на площада се бореха да спуснат ленените платнища на масите си. Платът се усукваше и едно от покривалата се отскубна и се понесе като платно по вятъра. Няколко мъже се затичаха след него и сред околните минувачи се разнесе силен смях.

Слънцето се спускаше над далечните острови Имброс и Самотраки, а по небето се носеха буреносни облаци.

Блъскан от вятъра, Аргуриос прекоси площада пред Храма на Хермес. Надяваше се да стигне до двореца, преди да е заваляло. Не му се нравеше мисълта да се изправи пред цар Приам целия подгизнал.

Всъщност, ако трябваше да е честен, не му се нравеше мисълта изобщо да се изправя пред него.

Откак се помнеше, Аргуриос се бе чувствал неудобно по време на разговор. Винаги, без изключение казваше нещо, което или обиждаше слушателя или, в най-добрия случай, създаваше погрешни впечатления. Малцина бяха хората, сред които можеше да се отпусне истински. Един от тях бе цар Атрей и той все още тъжеше за него.

Спомняше си онази нощ до огъня на бойното поле. Аргуриос се бе сбил с един от пълководците на царя. После развеселеният Атрей седна с него и го накара да диша дълбоко и да открие спокойствието, като през цялото време се стараеше да не се разсмее. Това само разгневи Аргуриос още повече.

- Не мисля, че има нещо смешно - каза той накрая.

- Естествено, че не мислиш - съгласи се миролюбиво Атрей. - Ти си Аргуриос. За теб нищо не е смешно. Ти си сериозен и отблъскващо искрен.

- Истината трябва да се цени - възрази той.

- Без съмнение е така. Но тя има много лица. Каза на Ростидес, че е идиот, защото е започнал атака срещу позиция, която не е проучил. Каза, че загубите, които са му нанесли, са непростими.

- И това е истина.

- Съгласен съм. Но в действителност аз наредих на Ростидес да поведе атаката. Той само следваше заповедите ми, както е редно за верен войник. Аз идиот ли съм?

- Да - отвърна Аргуриос, - защото ситуацията си остава същата. Не е имало предварително проучване и мъжете се озоваха в капан.

- Напълно прав си, приятелю - отвърна Атрей и усмивката му избледня. - Действах прибързано и в този случай не бях особено мъдър. Ти също действа прибързано като обиди Ростидес, преди да си проучил ситуацията. И ако вярваме на собствените ти аргументи, това те прави идиот. Не е ли така?

- Тогава ще му се извиня.

- Мъдро решение. Знаеш ли, Аргуриос, винаги съм ценял честността ти. И винаги ще я ценя. Царете често се заобикалят с ласкатели. - Внезапно той се разсмя. - Всъщност и аз съм си насъбрал доста. Но винаги трябва да има някой, който да казва истината. Опитай се обаче да запомниш, че не всички мислят като мен.

- Не мога да бъда нищо различно от това, което съм, господарю.

- Зная. Да се надяваме тогава, че и двамата ще живеем дълго, нали?

Атрей умря след две години. Сега Аргуриос разбираше точно какво е имал предвид. Агамемнон не беше като баща си. Той не искаше хора, които да му казват истината.

Ами Приам?

Съмняваше се.

Спря се за миг и погледна към смрачаващото се небе.

- През целия си живот не съм те молил за нищо, татко Зевс - каза той. - Но бъди с мен днес и ме води, за да не изгубя Лаодика.

В далечината изтътна гръмотевица. Аргуриос погледна обратно към морето. На фона н залязващото слънце видя четири галери с тъмни платна, които бавно се приближаваха към далечния плаж. Последните слънчеви лъчи се отразиха по ярките шлемове и щитове на войните на борда им.

Той продължи, опитвайки се да подреди в ума си рента към Приам.

Достигна откритото пространство пред портите и видя няколко скъпо облечени троянски благородници, които говореха с орлите на Приам. Явно имаше кавга.

- Това е недопустимо! - чу да вика някой. - Дори и кинжал? А как ще ядем? Или на пиршеството на Хектор ще има само супа?

Зад портала бяха разположени две дълги маси, покрити с мечове и кинжали.

- Съжалявам, господарю - каза един войник. - Заповедите са много строги. Никой не може да внася оръжие в мегарона. Но ще ви чакат тук на излизане.

Аргуриос разпозна в говорещия Полидорус, войникът, който бе вървял с него до плажа в деня, когато плува с Андромаха. Все така ядосан и мърморещ, гостът хвърли ножа си на масата и влезе. Тъй като светлината намаля твърде много, от двореца на царя излязоха слуги, които запалиха факли и ги разположиха по стените около портата. На пилоните до високите дворцови врати закачиха фенери.