Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Виждам, че днес си по-добре, Ксандер - каза той.

- Да.

- Не се претоварвай. Все още оздравяваш.

- Няма. Можеш ли да ми кажеш къде е стаята ми?

Макаон се усмихна.

- Домът е като лабиринт. Нужно е време човек да се научи да се ориентира из него. Разчиташ ли символи?

- Съжалявам, не.

- Ти си в Огън седем. Всяка сграда е белязана с различен символ, а всяка стая - с номер. - Той посочи най-близката врата. - Първият символ на вратата показва елемента, на който е кръстена съответната част. - Ксандер се загледа в образа на дървото. - На какво ти прилича това?

- На лък - отвърна той.

- Предполагай, че може и да е така - съгласи се Макаон. - Всъщност полукръгът е чаша. Така че тази сграда е Вода. Знакът под него е номерът на стаята. На север е Земя, символът там е пълен кръг, защото всичко идва от земята и се връща в нея. Огън е точно от другата страна на градината и на всяка врата ще видиш друг полукръг, обърнат надолу върху права линия. Това представлява изгряващото слънце. Въздух е сградата отляво. На нейните стени има друг полукръг, издигнат нагоре като платно, опънато на вятъра.

- Благодаря ти. А как боговете разбират кой е целунал папируса?

Макаон се усмихна.

- Боговете виждат всичко, Ксандер. Те знаят какво има в сърцата и умовете ни.

- За какво изобщо са им тогава папирусите?

- Важен е ритуалът на почитта. Доказателство за уважение и възхищение. Ще поговорим за това утре, като те посетя. А сега трябва да се захващам с работата си. - Макаон стана. - Ако искаш, се разходи наоколо. Но се опитай да не пречиш на хората.

Ксандер прекоси празната в момента градина и намери стаята си. Чувстваше се ужасно изморен и слаб. Успя да стигне до леглото си с треперещи крака и легна. В очите му стаята се движеше като палубата на кораб. Докато лежеше, чу как врата се отваря и в полезрението му се появи фигура.

Хеликаон.

Ксандер се опита да стане.

- Стой си така, момче - каза Златния и седна на ръба на леглото.

- Благодаря, господарю.

- „Ксантос” скоро ще отплава за Дардания. Макаон смята, че трябва да останеш тук през зимата. Казва, че ще ти е нужно време да възстановиш силите си.

Ксандер не отговори. Беше едновременно успокоен и разочарован. Приятно му беше да е част от екипажа, но се боеше от нова битка, освен това още виждаше горящите мъже нощем в кошмарите си.

Хеликаон сякаш прочете мислите му.

- Наистина съжалявам, че първото ти пътуване беше изпълнено с толкова трагедии. Одисей ми каза, че си видял Зидантас, докато си страдал от треската.

- Да, господарю. Всички бяха на плажа и той седеше встрани заедно с още неколцина. Един от тях беше Епей.

- Епей умря в битката - каза Хеликаон. - Зидантас каза ли ти нещо?

- Да. Заръча ми да мисля за живота и да се върна в Троя. Исках да отида с него, но той ми обясни, че го чака тъмен път. Помоли ме да предам на дъщеря му Тея, че е донесла огромна радост в живота му.

Хеликаон поседя смълчан няколко секунди.

- Мисля, че това не е било сън, Ксандер - каза той накрая. - Вероятно е било истинско видение. Ще оставя злато на храма, за да платя за престоя ти. Напролет още ще имаш място сред моя екипаж, но искам да свършиш нещо за мен в замяна.

- Всичко, господарю.

- Аргуриос е тук. Бил е ранен и ми казаха, че умира. Искам да го посетиш и да се грижиш за него. Наех и други хора да бдят над него и да попречат на убийците да довършат започнатото. Ще го направиш ли за мен?

- Да, господарю, но Аргуриос не ме харесва.

- Много ще съм изненадан, ако той харесва, когото и да е.

- Какво да сторя?

- Той отказва да яде и пие. Затова му носи храна и вода.

- Защо не иска да яде?

- Зли хора са му отнели всичко, което има. Мисля, че част от него не иска да живее.

- Не мога да го накарам да яде, господарю.

- Кажи му, че си говорил с мен и аз съм се изсмял на трагедията му. Кажи му, че според мен един микенски войн по-малко на света е повод за тържество.

- Но той ще те намрази, нали?

Хеликаон въздъхна.

- Да, мисля, че ще ме намрази. Когато си починеш, иди и го намери. Той е във Въздух, а стаята му е близо до входа.

Убиецът Карпофорус последва Хеликаон нагоре по хълма към двореца. Вече почти двадесет години не бе убивал никого в Троя. Оттогава градът се бе променил невероятно много, разширявайки се в почти всички посоки. Последното му убийство тук бе последвано от бягство през едно пасище в малка горичка. Сега на мястото на поляната имаше десетки малки къщи, обрамчени от тесни улици, а горичката бе изсечена, за да стори път на казарми. Голямата къща на търговеца, когото бе убил, също я нямаше. “Жалко - помисли си той, - защото тя бе добре построена и с приятни за окото извивки.”