Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Но Въпреки ентусиазма си да се занимава с всякакви медицински неща, беше доволен, че днес е на открито, в широката колесница с Аргуриос. Небето бе схлупено и обещаваше дъжд, но слънцето проблясваше през пролуки в облаците, а въздухът бе свеж и миришеше на море.

Погледна, към Аргуриос. Микенецът изглеждаше зле. Лицето му бе напрегнато и толкова отслабнало, че го караше да изглежда като немощен старец. Тази сутрин Ксандер му бе помогнал да се избръсне, минавайки по бузите му с бръснача, а после подряза брадичката му. Среса дългата му коса и забеляза умножилите се сиви косми по слепоочията. Младежът обаче се стараеше да си спомни коравия като желязо войн, който го бе спасил на „Ксантос”.

Въпреки че от атаката бяха изминали седмици, възстановяването на Аргуриос беше болезнено бавно. Макаон каза на Ксандер, че една от раните е пронизала белия му дроб и е минала опасно близо до сърцето. Имало много вътрешно кървене.

- Но накрая ще се оправи, нали? - попита момчето.

- Може и никога да не си възвърне предишната сила. Дълбоките рани често се влошават и може да се образува тумор.

Ксандер се огледа. Колесницата прекосяваше широкия дървен мост на Скамандър. Зачуди се дали са се насочили към белия дворец, който виждаше на върха на скалите на югозапад. Казваха, че царицата живее в Царска радост, заедно с някои от дъщерите си.

Колесницата мина върху камък и подскочи. Аргуриос изстена.

- Добре ли си? - попита го момчето.

Микенецът кимна. Говореше рядко, но всяка вечер, когато Ксандер го посещаваше, слушаше мълчаливо, докато той му разказваше за работата си сред будните или за откритията и за билките, които е научил. В началото Ксандер си мислеше, че го отегчава.

- Бръщолевя ли много, Аргуриос? - попита го една вечер. - Дядо казва, че не ми спира устата. Да те оставя ли?

Войнът го дари с една от редките си усмивки.

- Приказвай си, момче. Когато ме… отегчиш… ще ти кажа.

Колесницата напусна пътя и зави по една по-тясна пътека, водеща към скалите. Там имаше двама орли, седнали под клоните на изкривено дърво. Слънцето се отразяваше в клоните им от бронз и сребро. Когато новодошлите се появиха те станаха.

- Това са гости на господарката Андромаха - каза гърбавият колар с гъстата бяла брада.

Единият от войниците - висок млад мъж с широки рамене не и бял гребен на шлема си, пристъпи към колесницата.

- Ти сигурно си Ксандер - каза той.

- Да.

Младият войник подмина момчето и изгледа внимателно Аргуриос. После се намръщи.

- В името на боговете, човече, изглеждаш съсипан. Ще ти трябва ли помощ да слезеш до плажа?

- Не.

Микенецът се надигна на крака, а после слезе на земята.

- Не исках да те обиждам - каза войникът. - Аз самият бях ранен преди две години и трябваше другарите ми да ме носят.

Аргуриос го изгледа.

- Къде беше… тази битка?

- В Тракия. Удариха ме с копие в гърдите. Смазаха ми нагръдника и ми счупиха няколко ребра.

- Тракийците са… корави бойци.

- Наистина. Не се огъват. Сега имаме цял техен отряд при нас. - Мъжът се изкикоти. - По-добре да са с мен, отколкото срещу мен.

Аргуриос се отдалечи. Ксандер го последва. Скалната пътека бе стръмна, но доста широка. Въпреки това, ако се спънеше, микенецът щеше да падне от ръба към скалите долу. Младият войник застана до него.

- За мен ще е чест, ако ми позволиш да сляза с теб до плажа, Аргуриос.

Микенецът се изпъна, когато чу името си.

- Ти… ме познаваш?

- Всички войници те познават, човече. Още като момче ми разказваха историята за Моста на Парта. Казват, че си го удържал цяла сутрин.

- Не беше… толкова дълго - отвърна Аргуриос. - Но… в името на боговете… изглеждаше точно толкова. - Той се опомни и погледна към войника. - Нека да… вървим тогава.

Ксандер последва двамата мъже по бавния път надолу. Виждаше, че на пясъка вече има хора и неколцина дори плуват. Зачуди се какво ли търсеха. Може би ловяха раци, помисли си. Но пък оттук му се струваше, че плуват за удоволствие. Нито се гмуркаха надълбоко, нито се връщаха към брега. Още неколцина нагазиха в морето и прозвуча смях.

Под скалите имаше опънати пет жълти навеса, а наблизо бяха разположени маси, покрити с храна и напитки. Платът на навесите бе много ярък, почти толкова златен, колкото и слънцето. Ксандер си спомни как майка му боядисваше тъкани в жълто, използвайки лукови обелки и цветен прашец от минзухар. Но платът никога не постигаше цвета на тези навеси. А и бързо избледняваше.

Малко по-напред Аргуриос се спъна. Троянският войник го хвана за ръката и му помогна да не падне. Ксандер очакваше микенецът да се отдръпне, но той не го стори. Когато достигнаха плажа, троянецът му благодари за честта на компанията му. Аргуриос остана мрачно сериозен.