Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Слънцето все още светеше, макар и в далечината да се виждаха облаци. Двете жени тръгнаха хванати за ръка.

- Мисля, че Агатон бе много впечатлен - каза Лаодика. Не можеше да свали очи от теб.

Андромаха се засмя.

- И той е впечатляващ мъж. Защо не съм го виждала преди?

- Прекарва много от времето си на изток от града. Води тракийските наемници и е почти толкова добър военачалник колкото и Хектор. Двамата са много близки.

- Приличат ли си?

Лаодика се засмя.

- Питаш ме дали Хектор е красив?

- Да.

- Като млад бог е. Косата му е златна, очите - сини, а усмивката му може да спечели всяко сърце.

- И той е най-големият от синовете на Приам?

Принцесата отново се засмя.

- И да, и не. Най-голям е от децата на мама, така че е законен наследник. Но татко е имал двадесет и четири деца, преди да се ожени за нея. А и любовниците му са му родили още. Най-големият беше Троил. Сега щеше да е почти на четиридесет.

- Умрял е?

- Татко го прогони миналата година. Умря в Милет. Някои мислят, че е бил отровен. Подозирам, че са прави.

- Не виждам смисъл в това - каза Андромаха. - Ако Приам го е искал мъртъв, защо не го е убил в Троя?

Лаодика се спря и се обърна към нея.

- Трябва да разбереш, че преди мама да се разболее, градът имаше двама владетели. Тя мразеше Троил. Мисля, че мрази всички синове на царя, които не са от нея. Когато той направи заговор да отхвърли баща ни, царицата смяташе, че трябва да бъде убит на мига. Баща ми отказа. - Тя сви рамене. - И той все пак си умря.

- Хекуба е наредила да го отровят?

- Не зная, Андромаха. Може би е умрял от нещо съвсем друго. Но ще се изненадаш колко много хора са измрели млади скоро след спор с майка ми.

- Значи се радвам, че ме хареса. И колко е голям Хектор?

- Почти на тридесет.

- Никога ли не се е женил?

Лаодика извърна лице.

- О, може би войните и битките са виновни. Питай го, когато си дойде. Ще има много празненства и веселие за победите му.

Андромаха разбра, че крият нещо от нея, но реши да не настоява. Вместо това каза:

- Сигурно наистина е велик войн, ако победите му са очаквани още преди да проведе битките.

- О, Хектор никога не губи - каза Лаодика. - Троянският кон е непобедим.

На Андромаха й се струваше, че подобна сигурност е наивна. Една отклонила се стрела, запратено копие или случаен удар можеха да прекратят живота на всеки боец. Въпреки това не каза нищо и двете продължиха да вървят през пазарите, където се спряха да огледат изложените стоки. Накрая достигнаха лечебниците.

Седнаха в задната градина, където Лаодика прати слугини да намери лечителя Макаон. Друг възрастен слуга им донесе чаши с прясно изстискан сок от различни плодове. Андромаха никога не бе опитвала нещо толкова прекрасно и сладко. Сместа имаше цвят на залез.

- Какво има вътре? - попита тя.

- Дървесни плодове от Египет и Палестина. Имат различни форми и цветове. Някои са златни, други жълти, трети - зелени. Някои са вкусни и поотделно, а други имат толкова остър вкус, че предизвикват сълзи. Но жреците ги смесват с мед. Много е освежаващо.

- В Троя яма толкова много нови неща. Никога не съм виждала такова разнообразие. Роклите на жените, украсата по стените… - Тя се засмя. - Дори напитките са разноцветни.

- Татко казва, че именно търговията кара цивилизациите да растат. Народите се учат едни от други и подобряват взаимно уменията си. Имаме египетски тъкачи. Те започнаха да експериментират с боите от Фригия и Вавилон. Така откриха нови и невероятни цветове. Но не са само дрехите. Хектор донесе коне от Тесалия. Огромни зверове. Шестнадесет педи дълги. Кръстоса ги с нашите кобили и се получиха великолепни бойни жребци. Всички опитни и амбициозни хора идват в Троя. Татко казва, че един ден тя ще стане центърът на велика цивилизация.

Андромаха слушаше безмълвно, докато Лаодика описваше мечтите на Приам. Очевидно тя боготвореше баща си, въпреки че също толкова очевидно той нямаше много време за нея.

Гласът на принцесата заглъхна.

- Мисля, че те отегчавам. Извинявай.

- Нищо подобно. Много е интересно.

- Наистина ли? Или го казваш просто така?

- И защо ми е да го правя? - Андромаха преметна ръка през рамото на Лаодика и я целуна по бузата.

Жрецът лечител Макаон дойде в градината. На Андромаха й се стори ужасно изморен. Лицето му бе пребледняло и по челото му проблясваха капки пот. Въпреки че беше млад, вече губеше косата си, а раменете му бяха изгърбени.

- Добре дошла, принцесо! - каза той. - Винаги е удоволствие да те видя. Както и теб, Андромаха от Тива.