Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Кои са те?

Ксандер изглежда се почувства неудобно.

- Не бива да казвам.

- Но вече го направи. Така че ми кажи и останалото.

- Тук са, за да те защитават.

Тогава Аргуриос разбра, че мъжете са наети от Хеликаон. От това откритие му призля.

- Но ти ми каза.., че той се радва, че умирам! - възкликна микенецът.

Момчето изглеждаше покрусено.

- Той ми нареди да ти го кажа. Мислеше си, че това ще те накара да се бориш за живота.

Аргуриос изруга. Светът бе полудял. Приятели и сънародници го искаха мъртъв. Враговете му пък наемаха хора да го пазят жив. Някъде на Олимп боговете сигурно умираха от смях заради тази гротескна шега.

В течение на седмиците, докато състоянието му не се подобряваше, той откри, че му се иска това да бяха микенски убийци. Така поне щеше да приключи живота си в битка.

Над лицето му падна сянка и той погледна нагоре. Пред него стояха две жени, а слънцето светеше зад тях.

- Какво… искате? - попита той сприхаво, смятайки, че са жрици, дошли да го гълчат.

- Един учтив поздрав щеше да е по-приятен - отвърна Андромаха. Аргуриос с усилие се надигна на крака.

- Слънцето беше… в очите ми - каза той, едва поемайки си дъх. - Не те… познах.

В очите й видя колко е шокирана от състоянието му. Беше изгубил доста от теглото си, а очите му бяха хлътнали и с торбички. Краката и ръцете му бяха изтънели.

- Нека седнем - каза Андромаха. - Това е приятелката ми, царската дъщеря Лаодика.

Аргуриос премигна, за да изчисти потта и погледна другата жена. Тя бе висока, с дълга руса коса, а в очите и видя презрение. Той се обърна към Андромаха и попита:

- Защо… защо сте тук?

- Микенците винаги са груби - каза Лаодика. - Отглеждат, без да ги учат на обноски. Да си вървим, Андромаха. Твърде горещо е да стоим тук.

- Да, ти влез вътре - каза й другата жена. - Аз ще остана за малко с този войн.

Лаодика кимна.

- Ще те чакам под онази беседка.

После, без да каже нищо на Аргуриос, тя се отдалечи.

- По-добре… иди с нея - каза той. - Нямаме… за какво… да говорим.

- Седни, преди да си паднал! - нареди му Андромаха и се разположи на каменната стена. Той докуцука до нея, изненадан от това, че и се подчинява. Засрами се. Дори и в това дребно отношение вече не беше мъж. - Зная какво ти трябва - каза тя.

- Какво ми трябва?

- За да станеш отново силен. Когато бях по-млада, баща ми участваше в битка. Един кон падна и го затисна. След това и той, като теб, едва дишаше. Държеше се като старец. Това продължи месеци. После един ден чухме за пътуващ лечител. Той изцеряваше хората в околните селца по пътя си към Египет. Беше асириец. Доведохме го при баща ми.

- И той… го излекува?

- Не. Показа му как да се излекува сам.

Аргуриос избърса потта от очите си и погледна към младата жена. Погледът му бе замъглен, а дишането - накъсано. Но в сърцето му се пробуди надежда.

- Кажи ми.

- Ще ти покажа, Аргуриос. Утре сутрин, каквото и да е времето, ще пратя никой да те вземе. Ще те отведат до скалите над плажа. Вземи и Ксандер, защото искам отново да го видя. А сега те оставям да си свършиш работата.

Тя стана.

- Чакай! - извика той и с усилие се изправи на крака. - Отведи ме… при… царската дъщеря.

Тя вървеше бавно до него. Аргуриос се препъна на два пъти и усети ръката и, преплетена с неговата. Искаше да я отблъсне, но силата и го държеше изправен. Пътят не бе, но когато стигнаха до беседката, той беше капнал. Лаодика седеше на една пейка и микенецът с мъка си пое дъх, за да каже:

- Не всички… от моя народ… са невъзпитани. Изв… извинявам се за… за грубостта си… Винаги… съм се чувствал не… неудобно… в компанията на жени. Особено… красиви жени.

Очакваше груб отговор, но вместо това изражението й смекчи. Тя стана от пейката и отиде при него.

- Приемам извинението ти - каза принцесата. - И аз също се извинявам за поведението си преди малко. Ти си лошо ранен и трябваше да си дам сметка, че страдаш.

Аргуриос не можа да измисли какво да каже и моментът стана неудобен и за двамата, докато тишината се проточваше. Накрая Андромаха заговори:

- Поканих го да дойде с нас утре. Това ще му помогне да оздравее.

Лаодика се засмя.

- Да не би да будуваш нощем, мислейки какво да направиш, за да подразниш баща ми?

На Ксандер му харесваше да работи в Дома на змиите. Чувстваше се полезен и нужен. Хората винаги изглеждаха доволни да го видят и в течение на седмиците научи много за билките и лекарствата, леченията и познаването на болестите. Използването на топли влажни кърпи успокояваше треска, настърганата и стрита на прах кора на някой дървета можеше да премахне болка. Възпалени рани се лекуваха с вино и мед. Нетърпелив да научи още, той следваше Макаон навсякъде и го гледаше как намества счупени кости или лекува кисти и циреи.