Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Как е Ксандер? - попита тя. Младият лечител се усмихна.

- Той е чудесен младеж и е много чувствителен. Дадох му да работи с умиращите. Много е талантлив в това да ги успокоява. Радвам се, че остана с нас. - Макаон се обърна към Лаодика и й подаде малък пакет, увит в плат. - Трябва да й стигнат за около седмица. Имай предвид обаче, че скоро дори тези силни опиати няма да удържат болката.

- Мама казва, че се чувства малко по-добре - отвърна принцесата. - Може би тялото й се лекува.

Той поклати глава.

- Вече е късно за това. Само силата на ума й и смелостта на духа й я задържа в земите на живите. В пакета има малка стъкленица. Затворена е със зелен восък. Когато болката стане нетърпима - а това ще се случи, - счупете печата и смесете съдържанието с вино. После накарай майка си да го изпие.

- И това ще спре болката?

Той се намръщи.

- Да, Лаодика. Ще спре болката. Завинаги.

- Защо тогава не й го дам сега? Нея наистина много я боли.

- Съжалявам, не се изразявам ясно. Стъкленицата трябва да помогне на майка ти накрая. Отпие ли веднъж от нея, ще заспи дълбок сън и ще премине в света отвъд без болка.

- Нима казваш, че това е отрова?

- Точно това казвам. През последните си дни майка ти ще живее в ужасна агония. Болката ще е унищожителна и дори тя няма да може да я преодолее. Разбираш ли ме? Тогава ще й остават само часове живот. Мисля, че е по-добре да й се спести такова страдание. Изборът обаче е твой.

- Не мога да отровя мама! - каза Лаодика ужасена.

- Разбира се, че не можеш - намеси се Андромаха. - Можеш обаче да й кажеш същото, което ни каза скъпият Макаон. И да й дадеш стъкленицата, за да направи избора сама.

- Благодаря ти, господарке! - каза лечителят. - Да, това разбира се е правилното решение.

Той я погледна и сякаш искаше да заговори, но се поколеба.

- Има ли още нещо? - попита го тя.

- Разбирам, че си пътувала с микенския войн Аргуриос.

- Да. Суров мъж и не особено приятен.

- Ах! Тогава няма да те безпокоя с проблема си. Мислех си, че може би сте… приятели.

- Как е възможно един лекар да има проблем с пътуващ войн? - попита Андромаха.

- Нима не си чула? Нападнали са го други микенци. Раните му бяха ужасни. Все още има голяма вероятност да умре от тях. Но не мога да го накарам да почива. Настоява да спечели хляба си и правото да спи тук. Обясних му, че всички разходи са поети от господаря Хеликаон, но това явно само го разяри. Реже дърва, носи вода. Всякакви видове тежки задачи, които даваме на слугите си. Вече на няколко пъти разкъсва шевовете си с тези нежелани занимания, а и с други подобни. Опитах се да му обясня, че тялото му е жестоко увредено. Не може да диша добре и му се вие свят от всяко натоварване. Но въпреки всичко не желае да ме послуша. Боя се, че ще падне мъртъв в тогава господарят Хеликаон няма да е доволен от мен.

- Двете с Лаодика ще поговорим с него - каза Андромаха. - Къде е той?

- Видях го преди малко зад Дома на земята. Опитва се да поправи стара стена. Няма нужда от това. Тя вече не се използва. Но той носи големи камъни и се преуморява.

Макаон ги упъти и двете жени тръгнаха натам. Лаодика не беше доволна.

- Не обичам микенците. И не ме интересува дали ще умре.

- Той помогна на Хеликаон в Залива на сините сови - отвърна Андромаха. - Порази един микенски убиец. Може би затова са го нападнали.

- Сигурна съм, че е имал лоши причини да го направи - каза Лаодика. - При микенците винаги е така.

АРГУРИОС ЕДВА ДИШАШЕ. Сякаш боговете бяха поставили порта на гърдите му и тя не пропускаше въздуха в дробовете му. Пред очите му танцуваха бели светлини и беше толкова замаян, че едва се държеше на крака. Успя да извърви няколко несигурни крачки с пламтящи от тежестта на камъка ръце. Дори краката му трепереха и го боляха, особено около прасците. Той обаче продължи с мрачна решителност и постави камъка в дупката в древната стена. Зави му се свят и се принуди да седне на земята. Загледа се в треперещите си ръце.

Нищо в живота му не го бе подготвило за ужаса, скрит в подобна слабост. Беше виждал другари да падат в битка и други, повалени от унищожителни болести. Но винаги бе оставал силен. Можеше да тича километри в пълно бойно снаряжение и после да води битка. Издръжливостта му беше легендарна. А сега едва успяваше да премести няколко мизерни камъка до разрушена стена.

Потта покапа в очите му, но беше твърде изморен да я избърше.

Погледът му премина през старата градина и се спря на двамата мъже, седнали на сянка, които носеха мечове и кинжали. През няколкото седмици откак бе тук, се опита да ги заговори, но те се отдръпваха, а той нямаше сили да ги преследва. В началото ги мислеше за нови убийци, готови да го ударят, за да получат наградата си от Ерекос. Момчето Ксандер обаче му каза да не се тревожи.