Алън Камбъл - Изкуството на лова

„Бях с теб, когато тя издъхна — ѝ се искаше да каже. — В най-самотните ти мигове стоях до теб. В мислите си те държах за ръка, целувах те по челото и се топях от обич по теб.“ Но не смееше да му го каже, дори в съня си.

— Всички те познават — отвърна тя. — Синът на крал Йонас Призователя.

— Йонас Призователя — рече той. — Това е едно от по-лицеприятните му прозвища. Тези, които го винят за упадъка на моята раса, го наричат Йонас Бялото сърце. — Той стисна устни, все така намръщил вежди. — Виждал съм те и преди, Янти.

Тя поклати глава.

— Да. Два пъти. Единият път с Браяна Маркс… и после още веднъж, при входа на двореца, след атаката. Един мъж те отнесе.

Един мъж? Янти не помнеше нищо от онзи момент.

— Ти беше в безсъзнание — продължи принцът. — А спасителят ти бе облечен с унмерска броня и носеше унмерски оръжия, но беше човек. Войник, не Хаурстаф. Кожата му бе покрита със саламурени изгаряния. Изглеждаше като… — Принцът изсумтя. — На унмерски му казваме като бойно поле.

Грейнджър? Твърде често бе надзъртала пред очите му и бе видяла обгорените му от саламура ръце, стискащи щурвала на отвлечената императорска пароходна яхта, докато преследваше хаурстафската фрегата. А после я потопи. Тя си спомни битката, оръдейната канонада, димът и виковете. Грейнджър бе таранирал чуждия кораб, а после го влачи като труп на дракон, докато Етан Маскелин не преряза въжето. По това време вече бяха изоставили потъващата яхта. Грейнджър си бе заслужил смъртта заради алчността си и страданията, които бе причинил на Янти и майка ѝ, ала въпреки това тя не изпита желание да го гледа как се дави.

Нима се бе върнал за нея?

— Семейството ми дължи на този човек огромна благодарност — продължи Марквета. — Ще бъде щедро възнаграден.

— Защо?

— Той ни освободи.

— Не. — Тя се помъчи да си припомни какво бе станало, но спомените ѝ от атаката бяха мимолетни като снежинки. Имаше някаква бетонна килия. Хаурстафски войник. Мъж с бяло палто. Спомняше си, че вратата се затръшна и че войникът бе облян в пот.

— Ти с него ли си сега? — попита Марквета. — Той ли те пази, докато спиш и сънуваш този сън?

Бяха я измъчвали и тя запрати съзнанието си надалече от това ужасно място, откъсна се от собственото си страдание. Беше се реела над Морето на призраците, това огромно пространство от възприятия, и в гнева си, в своята ярост бе…

О, божичко!

— Ще го доведеш ли в двореца в Ел? — попита Марквета.

„Какво направих?“

— Имаш думата ми, че никой от двама ви няма да пострада.

Внезапен повей на вятъра развя косите ѝ. Усети студения въздух да хапе лицето ѝ. Бурята се върна, придружена от тътнежи като при оръдейна канонада. Битка в морето. Планините около нея внезапно изчезнаха. Защо Грейнджър я бе отнесъл? Не можеше ли просто да я остави там да умре?

Марквета местеше поглед между нея и небето. После каза:

— Май бъркам нещо. Този мъж… Той не те е спасил. Той те е отвлякъл?

Очите на Янти се напълниха със сълзи.

— Той ми е баща — каза тя. — Ти не разбираш. Не той ви освободи. Аз бях. Аз ги избих. — Тя захлипа. — Не исках да го направя… аз…

Обърна се и побягна.

— Чакай!

Той успя да я улови за китката.

Тя извика.

Но той я задържа.

— Моля те, Янти.

Изведнъж я прониза болка — рязка болка, сякаш докосването му я изгаряше. Видя между пръстите му да се процежда кръв и чу пукот, когато магията му накара кожата ѝ да изчезне. Той я погледна ужасѐн и я пусна.

— Не исках — произнесе, втренчил виолетовите си очи в наранената ѝ ръка. — Не го направих аз. Това е от съня ти. Кълна се — само си го представяш.

Янти удари — не физически, а инстинктивен мислен замах, колкото да отхвърли младия мъж назад. Той се сепна, после потрепери. Лицето му се изкриви болезнено и той падна на колене.

Янти се обърна и побягна. Вятърът се усили, земята се покри със скреж, тънки ледени кори закриваха каменните ями. От дълбините им Удавниците бяха вдигнали към нея слепите си лица, на които се четеше нямо обвинение.

В паниката и ужаса си тя се спъна и падна. Светът се завъртя. Тя тупна на твърдата скала, лицето ѝ бе само на сантиметри от жълтеникавата вода в ямата. Изведнъж видя отсреща себе си. Не беше отражение, а истинска Янти, захлупена под саламура с цвят на слънчоглед. Удавницата Янти седеше на стол и гледаше нещо, което бе стиснала в ръката си. Беше медальон, с повдигнато капаче, за да се вижда мъничкият портрет вътре. Млад мъж със златиста коса? Нейният принц? Не знаеше със сигурност. Момичето под водата не вдигна глава към своята дишаща въздух двойничка, а продължи да гледа медальона, притиснало с другата си ръка подутия си от бременност корем.