Алън Камбъл - Изкуството на лова

Нещо в походката…

Вероятно мъжът усети близостта ѝ, защото спря и вдигна глава.

Янти потрепери. Мъжът нямаше очи.

В отсрещната яма водата бе розова като месо на изкормена риба. В средата бе поставена маса, върху която бяха подредени чаши и чинии. Жена и малко момиче седяха, свели очи към съдовете, в които нямаше храна. Водата придаваше на кожата им болнав вид. Тази гледка пробуди в душата на Янти спомени от нейното детство. Двете жени, също като селянина, ѝ се сториха познати.

„Не вдигайте очи, моля ви, не вдигайте очи.“

Жената и детето погледнаха към нея едновременно.

Янти извика, притисна корема си с ръце и хукна към колибата, като тръскаше глава, сякаш можеше да изхвърли виденията от ума си. Докато тичаше, видя още мъже, жени и деца в наводнените ями, някои не помръдваха, други бяха заети с най-обикновени задачи — сляп старец се опитваше да поправи крака на маса, сляп учител прелистваше празни страници, двама слепци се бореха над връзка бронзови ключове. И всичките ѝ бяха познати, защото идеха от спомените ѝ, макар и променени, както се случва в сънищата.

Най-сетне стигна колибата, спря и се помъчи да успокои разтуптяното си сърце. В процепите между драконовите кости се виждаше червена светлина. Мярна отблясъци от пламъци, част от ръждясала метална маса, куки и вериги, окачени на тавана. Опря длани на гладките подпори и надзърна между тях. Върху металната маса бяха подредени малки стъкленици — ичусаи? А после видя и точилото, което бе чула. Но нямаше меч. Нито човек.

— Ти си била значи.

Янти се обърна.

Унмерският принц бе застанал пред вратата на колибата. Беше точно толкова хубав, колкото го помнеше — млад, с бледо лице, строен, с властно оформена брадичка и сламеноруса коса. Носеше бяла униформа, обшита със сребрист брокат и украсена на яката със скъпоценни камъни. Позата му издаваше самоувереност и арогантност, типични за благороден наследник. В ярките му виолетови очи блещукаха зловещи пламъчета. Очи на старец, в контраст с младежката външност. Ръката му бе положена на дръжката на извита сабя, напъхана под червения шарф на пояса. Погледът му се плъзна за миг по разкъсаната ѝ окървавена хаурстафска роба, сетне се вдигна към учуденото ѝ лице.

— Знаеш ли къде си? — попита той.

— Сънувам ли?

— Аз сънувам — поправи я той. — Това е мой сън. А ти си неканена гостенка.

Янти неволно се присви под втренчения му поглед. Изведнъж болезнено осъзна в какво жалко състояние са дрехите ѝ, изранените ѝ крака. Вдигна ръка да прикрие подпухналата си устна.

— Може пък сънят да е мой — каза след миг. — А ти да си натрапникът.

— Как бих могъл да проникна в ума ти?

— Ами аз в твоя?

— Ти си хаурстафка.

— Не съм.

Откъм планината внезапно долетя тътен на гръмотевица и Янти се стресна. Сякаш този свят на сънищата по някакъв начин бе дал воля на гнева ѝ. Звездите отгоре, допреди миг съвсем ясни в небето, сега се скриваха зад пелената на ниски облаци.

Принцът вдигна глава и на устните му затрептя усмивка.

— Ето че вече променяш света — рече той. — Поемаш контрола в свои ръце, осигуряваш си надмощие. Хаурстафски номера.

Нова гръмотевица. На север проблесна светкавица и озари циркуса и планината наоколо. В този миг на Янти ѝ се стори, че се намират на дъното на океан, в който бушува буря, че гранитните върхове всеки миг ще се стоварят върху тях и ще ги смажат. Но после тихият студен мрак се върна.

— Казах ти, че не съм хаурстафка — каза тя спокойно и тихо.

Той продължи да я разглежда, смръщил вежди. После се обърна и махна с ръка към каменните ями.

— Тези планини са Лакуна Ареси. А водохранилищата… — Погледът му се замъгли като на човек, погълнат от спомени. — Чувал съм разни истории от баща ми като малък за това място и затова понякога го сънувам. — Поколеба се и неволно почеса бледорозовия белег на брадичката си. — В истинските ями не са тези хора. Ти ги доведе с теб. Те са от твоите спомени. — Белите му зъби лъснаха. — Може ли да те попитам защо всичките си ги представяш слепи?

Янти извърна глава. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите.

Бурята започна да отслабва. Облаците изтъняха до мъгла и малко след това в яркото студено небе отново заблещукаха звезди.

— Как се казваш? — попита той.

— Янти.

— Аз съм…

— Паулус Марквета — каза тя.

— Познаваш ли ме?

Ако само знаеше истината! Колко пъти го бе наблюдавала отдалече! Беше го виждала през очите на другите пленници, самотен затворник, държан дълбоко в подземията на Хаурстафския дворец. Беше разглеждала спящото му лице, златистите букли над челото му, спокойното му умиротворено лице — красавец, който няма представа за властта си над нея. А през очите му бе чела писмата, които бе писал на умиращата принцеса: