Алън Камбъл - Изкуството на лова

— Да’ле не кустол — прошепна Конквилас. — Не кустол.

— Какво значи това? — попита войникът.

— Да действат внимателно.

Единият дракон свърна на запад, разперил огромните си криле, а другите два продължиха да се спускат. Кръжаха и често меняха позицията си. В последният миг вторият дракон се дръпна встрани, а третият се метна към кралицата, протегнал грамадните си черни нокти, за да я изтръгне от седлото.

Дюна размаха камшика към небето и последва ослепителен блясък. Докато се носеше срещу спускащия се дракон, камшикът се удължи поне сто пъти.

Пукот.

Камшикът посече тялото на дракона и го разполови от шията до опашката. Двете парчета паднаха сред облак кръв и оставиха грамадно червено петно в пясъка зад кралицата; крилете на дракона все още потрепваха конвулсивно.

Като видяха какво стана с техния другар, другите два дракона нададоха писъци.

Богинята размаха триумфално камшика над главата си. Той цепеше въздуха като светкавица. Тя дръпна юздите, чудовището под нея се завъртя, доближи падналия дракон и почна лакомо да поглъща останките му.

Нови писъци отекнаха в небето и двата оцелели дракона се стрелнаха от север — летяха толкова ниско, че ноктите им дращеха земята.

И в този миг Агарот започна да се променя.

— Боже милостиви! — провикна се войникът. — Какво става?

Докато поглъщаше драконовата плът, ентропичното чудовище започна да расте. И докато растеше, променяше формата си. Главата му се издължи, отпред се показа муцуна, пълна с черни зъби. От черепа му израснаха заострени уши. Копитата се превърнаха в нокти. Шията му се издължи и се замята над земята като огромна змия. От гърба му щръкнаха перковидни израстъци, тялото му се покри с полупрозрачни люспи.

— Прилича на дракон! — ахна войникът.

За не повече от сто удара на сърцето Агарот се превърна в зловещо подобие на крилатата змия. Размаха ципестите си криле и се издигна във въздуха. Около него се надигна вятър, носещ облаци прах и шубраци над земята.

Бойните дракони на Конквилас не се поколебаха нито за миг, а се нахвърлиха върху чудовището със зъби и нокти.

— Не кустол! — извика Конквилас.

Но беше твърде късно. Още щом доближиха ездачката и зловещото творение под нея ги сполетя ужасна участ. Ентропичното чудовище ги погълна . В един миг драконите и чудовището бяха вкопчени в свирепа борба, в следващия драконите изчезнаха в туловището. Войникът мярна безпомощно пърхащи червени криле, прощално помахване на опашка… и след миг около богинята имаше само празно пространство.

А Агарот продължаваше да расте. От раменете му се подадоха две шии с глави и зинали пасти, тракащи с черни зъби. Той извърна облещените си очи към мъжете в двора.

— По дяволите! — изруга войникът.

— Бягай — каза Конквилас.

— Ами ти?

Дюна и чудовището се носеха над земята към тях. Войникът успя да различи в предните крайници на Агарот човешки останки, кости и ципи от дракон. Разкривени от ужас лица гледаха света около тях и надаваха отчаяни викове. А зад гърба на чудовището се бе образувала истинска стена от пясък, бушуваща пустинна буря.

Сега вече побягнаха не само войниците, но и техните командири, ала Дюна, изглежда, дори не ги забеляза. Тъмните ѝ очи бяха втренчени в Конквилас.

А той само повдигна вежди.

— Дъще на Фиорел! — провикна се ловецът. — Спри или ще умреш!

Чудовището изви надолу криле, блъсна въздуха и забави полет. Трите му шии се гърчеха като дебели люспести змии, от устата му излизаше зловещо съскане. Възседналата го Дюна отметна глава и се разсмя.

Имаше бледа кожа и изумително красиво лице, с изящно извити вежди, ала въпреки всичко видът ѝ вселяваше ужас. В очите ѝ нямаше нищо човешко — само сурова и необуздана нечовешка мощ. Бронята ѝ бе като лъскаво огледало, плътно прилепнала, оформяща малките ѝ гърди. Камшикът ѝ пукаше непрестанно и оставяше във въздуха тъмни струйки дим. Косата ѝ се вееше назад като копринено погребално було, повдигано от ветрове, каквито сякаш нямаше в този свят. Ръката, стискаща лъка на седлото, бе татуирана с мънички руни, наподобяващи кървави бразди. Между тях имаше още драскотини, като че се бе опитвала да разчеше мястото с надписите. На лявата си ръка носеше пръстен, който изглеждаше изработен само от бяла светлина.

Менящото формата си чудовище сведе глава към Конквилас.

— Предупреждавам те, Дюна — каза със спокоен глас Конквилас.

— Още не е късно да помолиш за милост — отвърна тя. — Коленичи и склони глава и тогава може би ще сложа край на живота ти, вместо да го продължа. — Изплези език, сякаш опитваше вкуса на въздуха. — Но успехът на молбата ти ще зависи от това доколко си успял да ме забавляваш, лорд Конквилас.