Алън Камбъл - Изкуството на лова

Небето се разцепи от светкавици, последвани от нови гръмовни тътнежи. И внезапно дъждът се усили — превърна се в потоп. Дрехите на двамата подгизнаха, пясъкът под краката им стана на мътна кал, водата плющеше по глинената стена.

Дъждът прочисти въздуха.

Сега вече войникът различаваше ясно другарите си, приклекнали около оръдията. Бяха покрили дулата и затворите им с чували и платнища — дори с шлемове, щитове и капаци от сандъци. С всичко, което им бе попаднало. Пехотинците бяха налягали край стената, стиснали пушки и лъкове и загледани към пустинята.

Небето бе изпълнено с надвиснали буреносни облаци, които носеха със себе си дъжд и пронизващ леденостуден вятър. Дъждът се стелеше на талази, зад завесата му проблясваха трепкащи светлини. На юг стърчаха червеникави дюни и криволичещи пясъчни възвишения, като вени върху старческа ръка. Тъкмо оттам, през полето, право към позицията им се носеше същество, родено от кошмари.

На външен вид малко наподобяваше пещерна мечка или огромно куче — имаше тъпоноса муцуна върху яки плещи, — но беше много по-голямо от който и да било звяр на този свят. Нямаше козина, плътта му бе бледа като на труп, но набраздена от странни бръчки и покрита с безброй рани и охлузвания. Вървеше на четири крайника и въртеше глава наляво и надясно, сякаш душеше за плячка. Сияещите му зъби святкаха в сумрака. Изглежда, нямаше очи. Откъм него долиташе някакъв зловещ звук — хор от викове и писъци, като от изпитващи неистови страдания хора.

На закрепеното на гърба на това чудовище седло седеше бледокожа жена с дълга черна коса, която се вееше зад нея като шал. Носеше сребриста броня от безброй метални брънки — толкова гладка и лъскава, че хвърляше отблясъци при всяко нейно движение. В едната си ръка държеше юздите на чудовището, а в другата стискаше камшик, от чийто връх изскачаха нащърбени електрически мълнии.

— Унмерите я наричат Дюна — обясни лъконосецът, като надвика крясъците и виковете, идещи откъм чудовището. — Кралица на царството на тръните и на поне още три други по-малки измерения. Дъщеря е на формоменителя Фиорел, когото някои са кръстили Баща на сътворението и Бог на Котела и Наковалнята. Тези, които се боят да я назоват по име, ѝ казват Глинената господарка, защото се твърди, че баща ѝ я изваял от кал, а сетне я хвърлил в пещта, която бумтяла в зората на времето. Но не се заблуждавай. Тя не е нито родена от пещта, нито е господарка. Тя е ентропат. И чудовището, което язди, не е смъртно създание. Това е Агарот, още една от бащините ѝ твари. То е непобедимо, неумолимо и вечно — и подобно на своя творец притежава способността да приема всякакви материални форми.

— Ентропат?

— Съществата, които наричате стари богове. Фиорел и Дюна са ентропати.

— Какво търси тя тук? — попита войникът.

— Влече я войната — обясни лъконосецът. — Вероятно магьосниците на Марквета са сключили с нея сделка. Нямам представа. Каквито и да са причините за появата ѝ, баща ѝ не знае, че е в това измерение. Преместването между техния космос и нашия изисква огромно количество енергия, а ентропатите не могат да си позволят да пилеят ограничените си резерви. Фиорел не би ѝ позволил да дойде тук само за да задоволи страстта си към разрушение.

— Откъде знаеш всичко това?

Лъконосецът отметна качулката си назад и избърса капките дъжд от лицето си. Беше унмер — смъртноблед, с остри сурови черти, дълъг тесен нос и изпъкнало чело. Кожата и косата му бяха бели като сол, но очите му, проницателни и умни, като че горяха със зловещ вътрешен пламък. Войникът веднага го позна.

— Конквилас! — възкликна той. — Ти си лорд Аргусто Конквилас!

Конквилас предателят. Повелителят на дракони, който бе изменил на сънародниците си заради любовта си към Ария, хаурстафската кралица, чиито магьосници наскоро бяха сложили край на десетилетията унмерска власт. Ария Ефирната — живият призрак, — толкова могъщ телепат, че можеше да къпе ума си в мислите и сънищата на милиони. Вероятно бе научила от своите шпиони за появата на Дюна.

— Отдавна мечтая да изляза на лов за Арагот — призна Конквилас и отново отвори колчана. Въздухът се завихри и нахлу със свистене и вой в него.

Междувременно богинята Дюна и нейното чудовище се бяха приближили достатъчно, та войниците да могат да ги разгледат. Повечето от тях си дадоха сметка срещу какво са изправени, свалиха оръжия и нададоха отчаяни вопли.

Огромното пристъпващо към тях чудовище бе съставено изцяло от телата на тези, които бе убило. Крайниците му бяха покрити с усти, лица, части от брони, мечове и щитове. Гигантска маса от метал и плът. Ала телата, които го изграждаха, не бяха мъртви. Стотици избити войници гледаха с изцъклени очи от коленете и раменете му, тракаха със зъби или крещяха.