Алън Камбъл - Изкуството на лова

След четири часа постоянна работа с копиращия меч носът на Грейнджър започна да кърви. Той притисна горната си устна с бронираната ръкавица и отдръпна ръка, загледан в червеното петно, което бързо изчезваше в метала сред миниатюрни вихри. Миг по-късно металната ръкавица започна да пулсира в отговор на нарасналата ентропия. Вихрите засияха с причудлива светлина. А след това той усети как енергията от ръкавицата се предава на меча, сякаш унмерското острие я поглъщаше жадно. Ръкавицата потрепери в напразен опит да спре този поток и за няколко секунди между двете унмерски изделия се разрази нещо като война за надмощие. Мускулите на ръката му се свиваха болезнено, той почувства нарастващо напрежение в слепоочията… и после всичко изведнъж свърши. Мечът бе спечелил, както ставаше винаги. Грейнджър направи опит да се отпусне. Искаше да се освободи от оръжието, ала не смееше, преди да е сигурен, че са в безопасност. Мечът бе техният единствен коз. Магичните копия, които създаваше, бяха твърде полезни, за да ги пренебрегва.

Най-близкото копие събираше съчки и ги трупаше край огъня, друго се бе навело над пламъците и вареше чай в празна гилза от снаряд. И двамата приличаха досущ на него, ала бяха призовани незнайно откъде от това дяволско острие — и всеки от тях притежаваше също такова. И двамата носеха унмерска енергоброня, също като тази на Грейнджър, която им осигуряваше неизчерпаема сила и издръжливост също като на него. Приличаха на него по всичко — същото мускулесто тяло и изопната, покрита с белези от саламурени изгаряния кожа, — но въпреки това му бе трудно да мисли за тях като за хора.

Копието край огъня използваше една от хилядите разпръснати из гората гилзи, за да свари чай. Някои от тези снаряди бяха изстреляни по колесницата на Грейнджър по време на нападението му.

Двойникът при огъня бръкна в торбичката на пояса си, извади шепа брезова трева и я пусна в заврялата вода. Унмерският щит, който Грейнджър бе взел от предавателната станция, бе опрян на един дънер на двайсетина крачки от него. Беше го оставил там, за да не вижда ужасните картини, които от време на време изплуваха върху менящата цветовете си повърхност. Последния път, когато надзърна в прокълнатия щит, видя там сенчеста фигура, която сякаш гледаше към него.

Третото копие на Грейнджър се бе подпряло на едно дърво и наглеждаше Янти, а останалите пет се бяха разпръснали из гъстата гора — охраняваха лагера. Някъде в главата си Грейнджър долавяше мирис на влажна почва и усещаше податливата земя под краката им, но всичко това бе като в сън — призрачни възприятия, съществуващи в периферията на сетивата му. Унмерската магия едновременно го подсилваше и изтощаваше. Чувстваше се изнервен, на предела на силите си.

Погледна третото си копие, но бързо извърна очи. Не покритото му с белези лице го ужаси, а празният поглед. Все едно надзърташе в някаква бездна.

Из гората подхвръкваха птички и я огласяха с песните си. Светещи снопове проникваха през короните на дърветата и очертаваха златисти кръгове върху тревата и мъха, върху букетите от горски цветя. Ала над уханията на късното лято бе надвиснала друга, тежка и неприятна миризма — миризмата на изгорял барут. От известно време не се чуваха нито оръдейни гърмежи, нито изстрели. Каквато и битка да се бе разразила между освободените унмери и хаурстафските батальони, бе приключила.

Докато се чудеше дали да събуди Янти, я видя, че помръдва. Изстена, повдигна глава и изстена отново. Седна с видимо усилие и докосна предпазливо раните по лицето си. Устните ѝ се разтвориха.

— Къде са ми очилата? — попита прегракнало, поклати глава, заопипва тревата около себе си, после спря.

— Ти си бил значи, Грейнджър.

— Не ме наричай така — отвърна Грейнджър.

— Това ти е името, нали?

Грейнджър не отговори.

— Къде са ми очилата? — повтори тя. — Унмерските лещи. Какво си направил с тях?

Той отиде при торбата. Порови вътре и извади унмерските лещи.

Тя протегна ръка.

Но Грейнджър се колебаеше.

— Те наистина са унмерски.

— Дай ми ги.

Грейнджър погледна малкото колелце отстрани на рамката. Докосна го с палеца на металната ръкавица, но не го завъртя. Ама че проклетия! Вътре със сигурност имаше някаква магьосническа сила. Бронята му вече реагираше, трупаше енергия, за да се пребори с другата, стаената в очилата.

— Може би са опасни — каза той.

Още докато го казваше усети остра болка в пръста, която премина през лявата ръка. Изпусна очилата. Изглежда, те се бяха опитали да отмъкнат енергия от ръкавицата.