Алън Камбъл - Изкуството на лова

— Можеш ли да ходиш? — попита той.

— Никъде няма да дойда с теб — отсече тя.

— Нямаш избор.

— Връщам се в двореца.

— Не, няма. — Още щом го каза, видя как дъщеря му стиска зъби и ноздрите ѝ се раздуват. Знаеше какво ще последва. Когато Янти се инатеше, правеше го докрай.

— Нямаш никакво право да ме спираш — заяви тя. Опита се да се изправи, но изохка от болка и се отпусна на земята. В този миг изглеждаше много по-малка от петнайсетгодишна. Или вече беше на шестнайсет? Само с няколко години по-млада от майка ѝ, когато Грейнджър я срещна. Но ето я тук, покрито с рани дете, седнало на тревата и готово да се разплаче.

Едно от копията на Грейнджър приклекна до нея сякаш възнамеряваше да я успокоява, макар да не му бе давал подобни нареждания. Той понечи да му се скара, но Янти го изпревари.

— Махни се от мен! — кресна на копието. А след това се разхлипа.

Грейнджър нареди на копието да се отстрани. Контролът му върху копията бе станал почти инстинктивен. Все едно да държиш в главата си едновременно няколко съновидения. Можеше да се прехвърля във всяко от тях (да се озове някъде в гората, да събира съчки или да е клекнал до огъня) и същевременно да прави неща, за които не се изискваше голяма концентрация.

Погледна Янти объркано — не знаеше какво да направи, — после отиде при огъня, където негово копие вареше чай. Не би и помислил да разговаря с него, нито да се отнася към което и да било от тези магьоснически творения като към човек, затова просто вдигна импровизирания чайник и го занесе при Янти. Усещаше топлината през металните ръкавици.

— Изпий това.

— Махни се!

— От него болката ще попремине.

Тя си издуха носа и изтри сълзите от очите си. За миг той си помисли, че ще замахне и ще блъсне чайника. Но изглежда вече се бе успокоила. Взе чашата от ръката му.

— Мирише на трева.

— Ами всъщност си е трева — отвърна той. — Брезова трева и разни билки. Правехме си такъв чай в Арамо, когато… — Млъкна. Това едва ли я интересуваше.

Остави я да посръбва от чая и се замисли над положението. Намираха се в гористите хълмове под двореца, но наоколо все още имаше доста хаурстафски лагери. Сега, когато битката бе утихнала, вероятно щяха да последват преговори между хаурстафските командири и остатъците от унмерските сили. Докато вървеше към двореца, бе видял един унмерски военачалник, който със сигурност не си бе изгубил ума. Вероятно този едничък оцелял е бил достатъчен да накара хаурстафските войници да преустановят битката. Конвенционалните бойни действия бяха безполезни срещу тези източни магьосници. Нещо повече, сега, когато господарите им бяха мъртви или бягаха, той се съмняваше, че хаурстафските наемници ще горят от желание да се сражават. Така че бе назрял часът за примирие. Идеалният момент за него и Янти да избягат.

Погледна дъщеря си през рамо и видя, че тя трепва. Дали пак не бе надзъртала през очите му, макар че бе възстановила нормалното си зрение?

— Няма да го правя — заяви тя.

— Какво няма да правиш?

— Няма да ти търся потънали съкровища — ядосано викна тя. — Защо всички си мислят, че знаят кое е най-доброто за мен? — Тръшна чашата на земята и чаят се изля в тревата. После се изправи, намръщена от болка, и попита:

— Накъде?

— Какво накъде?

— Нарочно ли се правиш на глупав? Накъде е дворецът?

— Не отиваме в…

Грейнджър млъкна. В периферията на съзнанието му се бяха появили мъже на коне. Четирима, петима. Броните им сияеха на слънчевата светлина. Чуваше приглушен тропот на копита и конско пръхтене. След кратко объркване си помисли, че се движат през гората към техния лагер, но после осъзна, че греши. Едно от копията му ги наблюдаваше далече от лагера.

Той вдигна ръка към Янти.

— Почакай малко.

И прехвърли цялото си внимание в двойника.

Изведнъж се озова приклекнал във висока папрат, на трийсетина стъпки нагоре в тясно дефиле. Виждаше под себе си част от горска пътека, същата, по която бяха минали рано тази сутрин, на около половин левга от мястото, където бе лагерът им. От двете страни се издигаха стръмни скатове, обрасли с дървета и шубраци.

Отрядът бе смесица от хора и унмери — петима, следваха извивките на пътеката. Двамата отпред бяха унмери — високи и бледолики, със светлозелени копринени ризи с цвета на дърветата и храстите и тъмни наметала в оттенъците на земята и камъните. Докато приближаваха мястото, където се спотайваше Грейнджър, той зърна блещукане на скъпоценни камъни — инкрустирани колани, дръжки на мечове, кинжали и колчани за стрели на гърбовете им. Най-предният ездач бе строен момък със златисти коси. Грейнджър го позна: беше младият лорд, когото бе срещнал в преддверието на двореца, докато изнасяше Янти. Зад него яздеше възрастен унмер с благородно лице, обрамчено с бяла коса, продълговата брадичка и същите тъмновиолетови очи като на младежа. Следваха ги трима стражи с обикновени ризници и стоманени еполети, чиято повърхност изглеждаше изтъркана от дълги години служба.