Алън Камбъл - Изкуството на лова

Останал сам, стиснал дръжката на меча, който дори не му принадлежеше, Грейнджър ги изпроводи с поглед. Щом конниците се скриха зад завоя, той си пое дъх и премести съзнанието си от далечното копие до своето оригинално тяло.

Ала твърде дълго бе останал в другия. Завръщането му бе като свестяване след як тупаник. Светът около него бе замъглен и се люшкаше. Слънчевите лъчи се процеждаха през мрежата на ретината му, в ушите му ечеше тропот като от бясно препускащи коне.

Всичко това изчезна бързо. За един кратък момент нищо наоколо не изглеждаше реално. Стомахът му се сви и той едва не повърна. Клекна и се подпря на ръце. От устата му се стичаше горчива слюнка, ноздрите му бяха изпълнени с миризмата на влажна почва и диви цветя.

— По-добре да тръгваме — каза, без да поглежда Янти.

После се огледа.

Янти беше изчезнала.

Грейнджър се прокле за собствената си недалновидност. Колко време бе отклонено съзнанието му? Само няколко минути, а ето че…

Трескавото претърсване на гората не даде резултат и той затвори очи, стисна зъби и остави на възприятията на останалите копия да нахлуят свободно в главата му.

Поклащащи се зеленикави папрати.

Жълти листа сред потъмнели клони.

Насекоми, реещи се във въздуха като цветен прашец.

Висока трева.

Обрасъл с мъх камък.

Почва. Лишеи.

Пеперуда, пърхаща над бели цветя.

Изсумтя уморено и откъсна ума си от това нашествие. В ушите му кънтеше екот като от удряща се стомана, сякаш из мислите му препускаха бойни колесници. Усети на устните си вкуса на кръв.

Нито едно от магьосническите копия не успя да открие Янти.

Но, разбира се, тя можеше да вижда през техните очи, стига да беше достатъчно близо. Сигурно знаеше къде е всеки от тях и така с лекота им убягваше.

Грейнджър въздъхна дълбоко и уморено. Как да намериш човек, който не иска да го намериш и знае къде точно го търсиш? Усещаше неприятен сърбеж в очите, крайниците му като че бяха налети с олово. Все още чуваше далечния метален грохот на въображаемите колесници. От време на време пред погледа му изникваха образи, пратени от копията му.

Очите му неволно се спряха на подпряния на дънера щит и сърцето му се сви. Върху кристалната повърхност пламтеше зеленикав огън. Не се виждаше нито едно отражение от околния свят. Да гледа щита бе като да гледа в димящото сърце на космоса. А там се спотайваше безумие. Грейнджър се зачуди дали да не остави тази проклетия там, където си е. Дори докосването до щита караше нервите му да се изопват. Не беше сигурен, че има достатъчно сила, за да го вдигне. Но от друга страна… Хериан бе споменал за невъобразимите сили, спотайващи се в неговите призми — много по-неуловими и опасни от тези в меча и бронята. Нищо не можеше да проникне през този изкован в бездната щит, дори вакуумна стрела. Той бе неуязвим даже за разрушителното въздействие на унмерите. Хериан бе обяснил, че това е възможно, защото щитът съществувал едновременно в много светове, споделян от множество воини в повече от един космос. Грейнджър нямаше представа кои други биха могли да носят точно този щит или къде се намират, знаеше само, че вероятно нямат нищо общо с човешкия род. А след това Хериан бе намекнал, че щитът има и още по-грандиозна и страховита сила — тоест, че не е невъзможно да бъдат призовани и другите негови притежатели.

Как да се раздели с подобно съкровище?

Грейнджър вдигна щита и го намести на ръката си. По повърхността на щита пробягаха светлини и след един кратък миг, през който Грейнджър се бореше с главозамайването, безбройните фасети се превърнаха в зеленикавочерен океан. Грейнджър се огледа, смутен и объркан. Къде се намираше? Насред море? Сред бушуваща буря? Но не — допреди миг около него имаше гора. А после дърветата и храстите се появиха отново, като палитра от разноцветни багри. Пред погледа му изникна поляната и обраслите с мъх дънери. Щитът сякаш бе лек като перце, ала същевременно той едва успяваше да го повдигне. И някак си се беше вкопчил в ръката му, сякаш я пронизваше с множество малки игли.

Грейнджър се закашля и не се изненада да види, че храчката му е примесена с кръв.

Намести щита, метна торбата през рамо и сложи дясната си ръка на дръжката на меча. И така — едновременно прегърбен под непосилна тежест и изпълнен с неестествена сила — се затича през гората. Усещаше, че тялото му е в плен на някаква странна магия. Но опита да се съсредоточи върху предстоящата задача. Може да не знаеше къде е Янти в момента, но със сигурност знаеше къде ще отиде.