Алън Камбъл - Изкуството на лова

Изтощеният Грейнджър нямаше друг избор освен да позволи на енергобронята да върши цялата работа. Металният костюм придаваше енергичност на движенията му и го правеше нечовешки силен. От процепите между брънките струеше светлина и го обгръщаше в сфера от пъстроцветна дъга. Ботушите му тупкаха приглушено в меката почва и оставяха дълбоки дири — вероятно сега тежеше колкото трима яки мъже. Докато тичаше, задели част от претоварения си ум да контролира осемте копия.

Използваше ги, както би използвал отряд войници. Петима разпръсна напред и настрани, за да образуват нещо като далечен защитен периметър. Останалите привика към себе си. Искаше да са наблизо — още три остриета в случай че възникне нещо непредвидено.

Не спираше да търси Янти, но засега нямаше и следа от нея.

Скоро наближи двореца, където — чрез едно от копията си — бе срещнал принца и унмерската му свита.

Гората на запад бе озарена от ярка слънчева светлина, която изглеждаше замъглена в периферията на полезрението му, и той реши, че с очите му става нещо. Но долу, в клисурата, през която бяха минали конниците, все още бе сенчесто. Усещаше под краката си мекия влажен мъх. Нареди на копията да излязат от гората и да тръгнат по пътеката, където почвата не бе толкова мочурлива.

Не беше изминал много, когато проехтя изстрел.

Един куршум рикошира в бронята му и отлетя със свистене към дърветата. Не от неговата броня. Отне му няколко секунди да осъзнае, че е попаднал в едно от копията. През това кратко време на объркване проехтяха още два изстрела. Куршумите удариха нагръдника на двойника и още преди той да реагира, подсъзнанието на Грейнджър бе поело контрола и го накара да извика на фантома да намери прикритие, докато същевременно събираше сведения от останалите, за да уточни откъде стрелят.

От ето там!

Бяха залегнали зад един дънер на склона, на стотина метра от местоположението му. Хаурстафски стрелци — най-вероятно разузнавачи или войници, излезли на лов. С леки карабини. Разполагаха с отлична възможност за обстрел на пътеката и за засада на минаващи пътници, но вниманието им в момента бе насочено към гората на изток, където едно от копията на Грейнджър бе залегнало зад камък. Изглежда, не бяха забелязали останалите.

Грейнджър усети, че другите фантоми пълзят наоколо, за да обкръжат стрелците. Той ли им бе наредил да го направят? Не се сещаше. Мислите му бяха объркани. Изведнъж установи, че се намира на десетина метра по-надолу по пътеката, без никакъв спомен да се е придвижил дотам. Зави му се свят. Само още десет и щеше да излезе на открито пред стрелците. В миг на краткотрайно объркване си помисли, че това не е копие, а той самият, че някой друг е поел контрола над него.

Дали не го използваха, за да им отвлекат вниманието? Да насочат стрелбата към него?

Опита се да събере волята си във фокус.

Пукот.

Нещо го удари в окото и го събори назад. Зеленикаво-златистата слънчева светлина изпълни небето над него. Докато се обръщаше, мярна опръскана с кръв папрат, по която бяха полепнали парченца от мозък и собствения му череп. Падна. Лицето му се зарови в земята, усети кал между зъбите си, мирис на гора и мека почва, а също и че нещо се стича по врата му. Неговата кръв? Устата му бе пресъхнала — остра болка пълзеше нагоре по врата.

Но ето че отново се намираше в подножието на хълма, стиснал меча, докато утихваше ехото на изстрела, който го бе убил в другия край на гората. Унмерският меч леко потрепери, докато запращаше унищоженото копие в небитието. А после потрепери отново и в гората, на пътеката, се появи ново копие. Магьосническото творение просто изникна насред въздуха, появата му бе придружена с леко бръмчене и слаб повей. То погледна Грейнджър с изцъклени очи, обърна се и се затича нагоре по хълма.

И този път Грейнджър не помнеше да му е давал нареждане да го прави.

„Спрете — мислено каза той на двойниците си. — Останете по местата си.“

И се затича.

Защо? Накъде?

Спря и се огледа объркано.

Чу вик и най-сетне осъзна, че е изгубил всякакъв контрол. Седна на земята и започна да се смее. Пред очите му изникваха и се меняха образи — облещени очи и кървяща плът. Стоманените цеви на карабините прегънати с едно стисване на ръкавиците. Вече не беше на открито в горските покрайнини, а между дърветата и сред тревите. Сякаш виждаше някаква огромна призма, с множество различни отражения. Сенки и нажежени до болка слънчеви петна. И някъде сред всичките тези накъсани образи стана свидетел на жестокото избиване на хаурстафските стрелци.