Алън Камбъл - Изкуството на лова

И въпреки това бе жив.

— Заради бронята е — беше обяснил Кир. — Бронята го е запазила и сега възстановява убитите тъкани и затваря раната. И дори помага да израсте ново око.

И нов мозък.

Тя потрепери.

Зачуди се дали баща ѝ сънува. Имаше ли представа къде се намира, какво става около него?

И как се е озовал тук. Как копиращият меч бе успял да поддържа съществуването на двойниците му дори след като бе изгубил съзнание? Спомни си, че в действителност те не бяха съвсем точни негови копия. Нито един от тях нямаше смъртоносна рана.

Всичко това ѝ бе напълно непонятно.

Зад спуснатите завеси блещукаше лунна светлина. Долавяше уханието на жасмин в градината под прозореца. При други обстоятелства това щеше да ѝ се стори успокояващо, но тази нощ сънят не идваше. Сигурно беше вече три, дори четири след полунощ. Осъзна, че от известно време напряга слух да чуе нещо.

Но какво?

Изведнъж си даде сметка какво очаква да долови. Стъпките на двойниците на баща ѝ. Призраците на меча, както ги нарече Паулус. Те бяха лишени от съдържание, обикновени магьоснически творения, но въпреки това я плашеха. Представяше си ги как стоят отвън в градината, вдигнали лица към нейния прозорец, и от тази мисъл цялата се разтрепери.

Загърна се по-плътно в завивките. Разбира се, че не бяха там. Защо ще стоят отвън? Мозъкът на баща ѝ бе на парчета. Не би могъл нито да ги повика, нито да ги командва. Бяха тук единствено и само по волята на меча.

И все пак къде ли бяха сега? Дали Кир ги бе отпратил, или просто се бяха изпарили, след като бяха изпълнили задачата и бяха донесли Грейнджър тук?

Отново напрегна слух в тишината.

Не бяха отвън. Глупаво беше да мисли така.

Но може би все пак трябваше да провери, за да успокои мислите си.

Тя поклати глава и се зарови под завивките. Всичко това беше нелепо. Нямаше никакви призраци в мрака. Беше съвсем сама, вече бе четири сутринта и трябваше да поспи. Паулус ѝ бе обещал на сутринта да я изведе на езда.

Трябваше да е във форма за разходката.

Изстена и седна в леглото. Погледна към прозореца. Нищо не помръдваше там. Не се чуваха никакви звуци. Дори нямаше ветрец, който да поклаща пердето.

Тя слезе от леглото и изтича до прозореца. Посегна към пердето, но се поколеба. По гърба ѝ пробягаха ледени тръпки. Камъкът под краката ѝ бе студен. Усещаше как тупти сърцето ѝ.

Стига вече! Наистина се държеше смешно.

Дръпна пердето.

Видя ги веднага — стояха в градината под прозореца. Осем черни фигури с обгорени от саламура лица и вдигнати нагоре очи. Всички гледаха към нея.

Тя изписка.

Последва объркване. Не си спомняше кога се е дръпнала от прозореца, но изведнъж осъзна, че е коленичила на пода зад леглото, притиска завивката към главата си и продължава да крещи.

В коридора се чуха стъпки и вратата се отвори.

— Янти?

Беше Паулус. Дотича при нея и я улови за ръката, сякаш бе потъващ удавник.

— Какво има?

— Прозорецът — отвърна тя. — Градината. Те са в градината.

— Кои? — Той направи опит да се надигне, но тя се бе вкопчила в него. — Янти, моля те. Трябва да видя кой е отвън.

Тя изхлипа, но го пусна.

Той отиде до прозореца и надзърна. След миг се обърна и я погледна озадачено.

— Не виждам никой.

— Призраците на меча — обясни Янти. — Те са отвън.

Паулус се наведе през перваза и огледа градината. После се прибра в стаята.

— Каквото и да е било, сега там няма никой. Сигурна ли си, че не си сънувала?

— Бяха там! — почти му кресна тя.

Той се приближи и я улови за ръцете.

— Добре — въздъхна. — Вярвам ти. Вероятно са побягнали, когато извика.

— Съжалявам — каза Янти. — Изплашиха ме.

— Призраци като тези ще изплашат всекиго.

— Толкова ме е срам…

Той я целуна по челото и стисна леко ръката ѝ.

— Не бива.

Тя повдигна лице и брадичката му остърга бузата ѝ. Кожата му беше хладна. Ухаеше на чисто и на някакъв слаб аромат. В мрака на стаята едва различаваше острите му черти. Светлата му коса изглеждаше почти бяла на лунното сияние. Известно време мълчаха, всеки заслушан в дишането на другия. Във въздуха между тях витаеше някакво напрежение, почти като статично електричество. Тя знаеше, че и той го чувства.

Янти го целуна по ухото и после пак — по бузата. А след това вече целуваше устните му.

— Готово.

Мъглата се разсея и насред нея изникна красиво младежко лице, което Грейнджър познаваше. Марквета. Виолетовите очи на принца блестяха в мрака. Зад него стоеше друг, по-възрастен унмер, с посивели коси. Грейнджър познаваше и него — това бе вторият конник от групата, която бе срещнал в гората. Мъжът се отдръпна от леглото. Държеше дълга сребриста игла, която прибра в сферичен прибор, който прикрепяше в другата си ръка. Странното устройство, изглежда, се състоеше от хиляди мънички повлекла, тънки като косъмчета. Докато иглата заемаше мястото си, топката издаде тих потракващ звук, като топчета на лосотанско сметало. Среброкосият унмер я гледаше съсредоточено. После внезапно протегна ръка и пусна сферата, ала тя остана да виси във въздуха на няколко сантиметра от лицето му.