Алън Камбъл - Изкуството на лова

Мъжът я духна и сферата литна сякаш бе сапунен мехур.

— Умът му вече работи нормално, господарю — каза мъжът на принца. — Макар че не мога да твърдя до каква степен. Времето несъмнено ще покаже.

Грейнджър лежеше в легло насред облицована с бял мрамор стая. Все още беше с енергобронята. Премести поглед от принца към възрастния унмер и татуировките на ръката му. Беше виждал подобни рисунки върху кожата на бруталистките магьосници, ала този тук не му приличаше на боен магьосник. Имаше издължено лице и невероятно крехки ръце. Косата му се придържаше от обръч, изработен от непознат метал. Някакъв отличителен знак на книжници може би? Сребристата сфера прелетя бавно покрай носа му и той я отпъди с ръка.

За разлика от аскетичния възрастен унмер, Марквета изглеждаше почти като конте. С розово-жълтеникавия си елек, накитите и безбройните пръстени със скъпоценни камъни бе досущ като някой селски фокусник.

— Поне е жив — отбеляза Марквета. След това явно му хрумна друга мисъл, защото се обърна към възрастния унмер и попита: — Жив е, нали?

Мъжът повдигна рамене.

Нов глас проговори зад Грейнджър.

— Благодаря ви, херцог Кир. — Беше Янти.

Грейнджър извърна глава и видя, че е застанала до озарения от слънчева светлина прозорец. Изглеждаше обгърната в блестящ ореол, роклята ѝ бе като ефирна обвивка. Или сънуваше, или по някакъв необясним начин я бяха излекували, защото нямаше и следа от раните и синините по лицето ѝ — спомен от мъченията на хаурстафите. Тя го погледна, сбърчила вежди, после бързо отмести поглед.

— Познавате ли това момиче? — попита го сивокосият унмер.

Грейнджър не отговори.

— Объркан е — обясни Янти.

— Познавам теб . — Грейнджър гледаше възрастния мъж. — Ти беше с принца.

— Това е чичо ми — обясни Марквета. — Херцог Кир от Вейл.

— Това хаурстафският дворец ли е? — попита Грейнджър.

Марквета кимна.

Грейнджър направи опит да седне, но му се зави свят.

Херцог Кир вдигна ръка и каза:

— Ненужните движения само ще забавят възстановяването ви. Опитайте се да лежите неподвижно, полковник Грейнджър.

Грейнджър пое дълбоко дъх и седна в леглото. От ъгъла, под който падаше светлината отвън, прецени че е късна утрин.

— Никога ли не спазвате съветите на другите? — попита принцът.

Грейнджър изсумтя презрително. Вече различаваше съвсем ясно Янти с нейните черни незрящи очи и смугла кожа. По нея нямаше и следа от преживените мъчения, но изглеждаше напрегната. Сякаш се страхуваше от нещо.

— От колко време съм тук ? — попита Грейнджър.

Младият принц погледна въпросително херцог Кир и той каза:

— Бяхте в делириум, полковник. Преживяхте няколко пристъпа. Наложи се да ви дадем успокоително, за да може да се възстановите. Процесът беше продължителен.

— Колко продължителен?

— Донесоха ви тук преди единайсет дни.

Единайсет дни?

— Как? Как се озовах тук? Кой ме е намерил?

Марквета се усмихна малко студено.

— Никой не ви е намирал, полковник. — В гласа му се долавяше задоволство. — Донесоха ви призраците на меча.

Грейнджър втренчи неразбиращ поглед в него. Все още усещаше болката в тила, придружена от тъпо пулсиране, което му пречеше да разсъждава трезво. Как бе възможно копията да са го донесли без негово знание? Как въобще съществуваха, ако той е в безсъзнание?

— Наистина сте извадили късмет, че сте носили тази забележителна броня — обясни херцог Кир. — Тя не само е съхранила тялото ви, след като са ви убили, но и спомогна за бързата регенерация.

— Не съм умирал. Убиха едно от копията ми.

— Не копие. Вас — настоя херцогът. — Без съмнение сега сте объркан. Но тъй като сте носили меч, който създава осем копия на притежателя, и носите регенерираща тялото броня, изглежда, не сте пострадали сериозно от това премеждие.

— Стига той да е оригиналът — обади се Марквета.

— Така е — съгласи се херцогът.

Грейнджър местеше поглед между двамата.

— Какво говорите?

— Продължителната употреба на меча неизменно води до промяна — продължи с обясненията Кир. — Мечът поглъща първоначалния си притежател и заменя материалното му тяло с това на някое негово копие. Тъй като копията в същината си са идентични с оригинала физически и душевно, притежателят няма представа, че е бил подменен. Но в действителност не е нищо повече от продължение на меча и по такъв начин е обречен да се прекланя пред волята му, докато е жив.

— Да се прекланя пред волята му? Как може един меч да има воля?