Алън Камбъл - Изкуството на лова

Готвеше се да съобщи на Марквета какво мисли за проклетото тържество, когато отново му се зави свят. Стаята се завъртя и той едва не тупна на пода.

— Аз не съм полковник — успя да промърмори. — Отдавна вече не съм. — Толкова му се виеше свят, че едва различаваше присъстващите в помещението. Телата им сякаш се сливаха. За един кратък миг му се стори, че съзира осем тъмни фигури. Неговите копия, изправени в дъното на стаята. Янти го гледаше изплашено. Херцогът бе повдигнал вежди. А на устните на Марквета трептеше арогантна усмивка.

— Останете само една нощ — каза младият господар. — Докато преминат пристъпите на световъртеж.

Грейнджър едва намери сили да кимне.

— Чудесно. — Марквета плесна с ръце сякаш за да обяви, че въпросът е решен.

Лицето на Янти сияеше от радост.

Нещо блесна над рамото на младия принц и привлече вниманието на Грейнджър. Беше малката сребърна сфера. Висеше във въздуха, подскачаше едва доловимо и издаваше тих пукащ звук, който, кой знае защо, му приличаше на кикот.

— Струва ми се, че гори от желание да си получи меча — каза Паулус, докато вървяха обратно по коридора. — Което, боя се, не е добър знак.

— Смяташ, че мечът вече го е подчинил на волята си? — попита Янти.

— Не зная — призна принцът. — Прилича ли ти на човека, когото познаваш? Такъв ли е по принцип — грубоват, неотстъпчив и непочтителен?

— Да.

— Тогава може би все още има време.

— Какво ще стане с него?

— Когато притежават своя воля, такива оръжия неизменно търсят и власт. Много тирани през вековете са били подчинявани на призраците на отдавна умрели магьосници.

— Но той би ли могъл да му се опре?

— Само за известно време.

Янти спря и хвана Паулус за ръцете.

— Моля те. Има ли някакъв начин да го спасите?

— Съжалявам.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Паулус я прегърна, привлече главата ѝ към гърдите си и я погали по косата.

— Янти, поне тази вечер ще го накараш да се гордее. Ще напусне този свят с мисълта, че дъщеря му е в сигурни ръце.

Тя подсмръкна и кимна.

Излязоха в един от вътрешните дворове на двореца. Беше минал близо месец от разрушаването на западното крило от Етан Маскелин и повечето отломки вече бяха разчистени. Много от помещенията бяха без покриви. Но все още имаше още няколко седмици работа преди да започне реконструкцията. Работниците бяха вдигнали временно скеле с чергило, за да предпазят стаите от дъжда и вятъра, макар че засега времето се задържаше добро. Летата в Ел по принцип бяха меки. Паулус бе наел военните да им помагат при възстановяването и сега подминаваха групи хаурстафски войници, пренасящи по коридорите мраморни блокове или запълващи зеещите в стените дупки. Янти забеляза, че войниците избягват погледа на Кир.

Тези, които искаха да си изкарват прехраната, трябваше да приемат унмерската власт, но Янти имаше чувството, че войниците все още не вярват на новите си господари.

В голямото преддверие нямаше и следа от разрушение. Подът, стените и колоните лъщяха като черно стъкло, все тъй безупречни както в деня, когато Янти бе пристигнала. Труповете бяха изнесени и откарани в един военен лагер на юг, където ги бяха изгорили. Главната порта бе отворена и пропускаше слънчева светлина и прохладен въздух с ухание на утро. Един стражник със сиво наметало и кожени дрехи се поклони на Паулус и Кир и каза:

— Гостите вече идват, ваше височество. Керванът със стока приближава откъм Порт Ел.

Кир се засмя.

— Трябва да внимаваме нашият сприхав командир Раст да не открие огън по тях на някой от контролните пунктове.

Стражникът се поклони и добави:

— Жена ви помоли да наминете към лазарета. Оплака се, че не знае какво да прави с левкотомираните, и настоява за помощта ви.

— Едва ли мога да ѝ помогна с нещо — въздъхна Кир. — А и ни чакат по-неотложни дела. Изминаха три седмици, а военачалниците от Гилдията все още се мотаят наоколо сякаш са новобранци. Трябва да се подсигури примирието и да се помисли върху бъдещите ни действия, ако държим да наричаме Ел наш дом.

— Моят дом е Лосото — заяви Паулус.

Старият унмер се усмихна.

— Него също ще си върнем, когато му дойде времето, ваше височество.

Кир освободи стражника и го изчака да се скрие зад ъгъла, преди да продължи.

— Скъпи ми Паулус — обърна се той към принца. — Нима си мислиш, че съм готов да изоставя сънародниците ни в онези жалки гета? — Подпря с пръст брадичката си и втренчи поглед в младия мъж. В очите му се четеше тъга и наранена гордост. — И аз като теб нямам търпение да се обединим с тях отново. Но ако искаме да постигнем успех, трябва да подготвим основите за това. Не бива да бързаме като неопитни младоци.