Алън Камбъл - Изкуството на лова

Когато се сети за Паулус Марквета, сърцето ѝ неволно затуптя. В него виждаше сродна душа. И той като нея знаеше какво е да си бил поробен. Беше сигурна, че не би я съдил за това, което бе направила.

Не би я презирал.

Ако можеше да разчита на нечия прошка, то бе само от този унмер.

От своя принц.

Спря при един храст, под който растяха цветя — толкова бели, че приличаха на скреж. Познаваше уханието им от детството си в Ивънсроум, но не можеше да си спомни как се казват. Постоя над тях няколко минути: изпълваше дробовете си с аромата им, наслаждаваше се на свежестта им.

А после долови наблизо някакво движение. Едно от копията на баща ѝ се навърташе наоколо. Премести съзнанието си в ума му и видя обкованите му с метал ботуши да пристъпват в меката почва. Изведнъж се озова в друга част на гората. Беше странно да се прехвърли в съзнанието на едно от тези магьоснически творения — съвсем различно от това да е в ума на друг човек. Всички сетива присъстваха, но липсваше нещо. Нещо неопределимо. Янти погледна през очите му, осъзна, че се е приближил твърде много до нея, и побягна.

Не беше трудно да избяга от това и останалите копия и скоро се озова в тясно дефиле в усамотена част на гората. Магьосническите двойници на Грейнджър бяха някъде на запад — близо до една от артилерийските позиции, където теренът бе по-проходим заради многобройните пътеки, Янти знаеше, че оттук ще стигне по-бързо до двореца. От време на време чуваше откъслечни изстрели. Вероятно ловци. Усети недалеч от нея да притичва елен и когато затвори очи и насочи съзнанието си нататък, видя свят, изпълнен с птици и насекоми и озарен от мека светлина.

Още няколко часа се скита из гората, докато най-сетне, когато слънцето клонеше към хоризонта, стигна до скалната тераса над бившия хаурстафски дворец.

Дим продължаваше да се кълби над разрушеното източно крило, където снарядите на Маскелин бяха превърнали в развалини прекрасната фасада и високите прозорци. Дворцови стражи и прислужници разчистваха останките в търсене на оцелели. Няколко редици мъже и жени си предаваха камъни и ведра с прах и мазилка — трупаха ги встрани от разрушеното крило. Янти с изненада забеляза между тях и неколцина унмери.

Откъм гората се зададоха унмерски конници, предвождани от принц Марквета. Нямаше как да не го познае заради яркорусата коса и царствената му осанка. Принцът слезе от коня и се приближи до един от работниците. Каза нещо на стражниците, обърна се и даде знак на хората си да слязат от конете.

Янти се изненада, когато принцът и охраната му се присъединиха към останалите. Опасенията ѝ, че долу може да я посрещнат враждебно, взеха да се разсейват.

Час по-късно, когато Янти се появи откъм гората, те продължаваха да разчистват разрушенията.

Принцът и унмерските конници бяха подпъхнали тежък метален лост под един масивен отломък и се опитваха да го вдигнат. Марквета бе целият в прах и пот и в първия миг я погледна разсеяно. Ала в следващия я позна и втренчи поглед в нея. Унмерските конници също вдигнаха глави, пуснаха лоста и се втурнаха към захвърлените наблизо лъкове.

Янти осъзна, че все още е облечена с хаурстафска роба, и каза:

— Спрете. Няма да ви направя нищо лошо.

Унмерските конници продължиха да я гледат с нескрито опасение. Но после очите на Марквета се разшириха от изненада и той възкликна:

— Това си ти . Янти! Момичето от моите сънища.

Тя кимна смутено.

— Но баща ти…

— С баща ми не сме на едно мнение относно моето бъдеще — каза тя.

Младият принц слезе от купчината отломки и изтупа ръце. Докато я приближаваше, в очите му се долавяше любопитство.

— Най-сетне имам възможност да поговоря с теб — каза той. Улови я за ръката, усмихна се и неочаквано коленичи пред нея.

— Благодаря ти, скъпа Янти. Ние, унмерите, сме ти ужасно задължени за това, което направи за нас.

Янти се изчерви. Всички я гледаха.

— Използваме сънищата, за да разговаряме с нашите покровители — продължи принцът. — Със съществата, които вие наричате старите богове. Бях в един такъв сън, когато се срещнахме. Ти прекъсна разговора ми.

— Съжалявам — каза тя. — Не исках…

— Няма за какво да съжаляваш. Боговете са доста досадни. Не и ти обаче. Помня всичко съвсем ясно. Много се радвам да видя, че на живо си дори по-хубава.

Страните на Янти пламнаха.

— Благодаря ви, принц Марквета.

— Наричай ме Паулус — каза той и ѝ целуна ръка. — А сега, кажи ми, Янти — къде е баща ти? Предполагам, че те търси.