Брандън Сандърсън - Злочестие

— Искаш да кажеш…

— Просто главоболие — каза тя. — Като вчера, но по-зле. Все едно… ами, все едно някой блъска по черепа ми и опитва да влезе вътре. Създаването на такова голямо изкривяване на реалността ме довежда до предела. Затова нека се надяваме, че…

Тя спря. Група дронове бяха събрани в тунела за достъп пред нас и блокираха пътя ни към изхода в гората. Изходът ме примамваше; беше само на няколкостотин стъпки, обаче видях, че е взривен и през отвора се промъква слънчева светлина. Вероятно Меган беше влязла така, но с дроновете между изхода и нас все едно беше в Австралия.

После, без предупреждение, таванът хлътна. Огромни късове метал паднаха около нас и тунелът се разтресе като при експлозия. Вече знаех достатъчно и забелязах, че нещо не е наред с експлозията. Може би стоманените късове не скърцаха достатъчно шумно или имаше нещо в начина, по който коридорът се разтресе. Или може би падането на стоманените късове пред нас, блокиращи дроновете — които започнаха да стрелят, но не улучиха нито Меган, нито мен с отломки.

Поредната илюзия с измеренията, само че беше достатъчно силна, за да ме събори. Паднах със стон и опитах да се търкулна на една страна, за да предпазя ранения крак. Помещението се завъртя и за миг се почувствах като скакалец върху фризби.

Когато зрението ми изплава до някакво подобие на стабилност, открих, че съм се свил до едно от падналите парчета метал. За момента ми се струваше реално. Тук, при създаденото от Меган сливане на двата свята, „илюзията“ беше реална.

Кръвта ми, проникнала през импровизираната превръзка, беше изцапала пода все едно някой го беше забърсал с мръсен парцал. Меган беше на колене до мен, главата ѝ беше сведена, а дъхът ѝ излизаше със свистене.

— Меган? — проговорих аз в шума на стрелящите дронове. Искри… скоро щяха да ни погнат, с блокада или не.

Очите на Меган бяха широко отворени, устните ѝ се раздалечиха и разкриха стиснатите зъби. По слепоочията ѝ се стичаше пот.

Онова, с което се бореше напоследък, когато прилагаше способностите си, я нападаше с пълна сила.

Това не трябваше да се случва.

Открили бяхме тайната, начина, по който Епичните да са неподвластни на развалата, причинена от техните сили: ако се изправиш срещу най-дълбоките си страхове, тъмнината се оттегля.

Трябваше да е свършило; Меган беше нахлула в горяща сграда, за да ме спаси, и се беше изправила срещу страховете си. Би трябвало да е свободна. Но нямаше как да се отрече трескавото излъчване на лицето ѝ — стиснатите зъби, напрегнатото чело. Обърна се към мен, без да мига.

— Усещам го, Дейвид — прошепна тя. — Опитва да влезе.

— Кой?

Тя не отговори, но знаех кого има предвид. Злочестие. Злочестие, червената точка в небето, новата звезда, която беше известила идването на Епичните… сам беше Епичен. Някак знаех, че Злочестие е крайно ядосан, задето узнавайки, че страховете на Епичните са свързани с тяхната слабост, ние бяхме разбрали как да преодолеем влиянието му върху Меган.

Стрелбата на дроновете престана.

— Това срутване е някаква илюзия, нали? — обади се гласът от по-рано и отекна по коридора. — Кой Епичен убихте, за да се сдобиете с тази технология? Кой ви каза как да изработите мотиваторите?

Поне говореше, а не стреляше.

— Меган — казах аз. — Меган, погледни ме.

Тя се фокусира върху мен и това като че ли помогна, макар в очите ѝ още да имаше нещо диво. Изкушавах се да отстъпя и да я оставя да го освободи. Може би това щеше да ни спаси.

Но щеше да обрече нея. Когато Проф се подчини на тъмнината, донесена от силите му, той уби своите приятели без да трепне. Мъжът, който беше прекарал живота си в това да брани другите, сега беше изцяло подчинен на силите.

Нямаше да приема същото да се случи и с Меган. Пресегнах се към джоба на бедрото си, потреперих при местенето на ранения крак и извадих запалката. Вдигнах я пред Меган и запалих.

Тя за миг се отдръпна, после издиша и хвана пламъка в юмрук, като изгори дланта си. Падналите парчета метал, които бяхме ползвали за прикритие, потрепнаха, после изчезнаха. Таванът се възстанови. Огънят все още беше слабостта на Меган — и макар да се бе изправила срещу страховете си, слабостта неутрализираше силите ѝ. И навярно винаги щеше да е така.

За щастие, докато тя беше готова да се изправи срещу слабостта, явно можеше да изтласква тъмнината. Напрежението я напусна и тя се отпусна на земята с въздишка.