Рик Риърдън: Синът на Нептун

А старата дама бе станала по-тежка и от торба с пясък. Ръцете на Пърси се разтрепериха от умора. Юна започна да пее нещо на латински. Звучеше като приспивна песничка и изобщо не помагаше на Пърси да се съсредоточи.

Зад тях в тунела проехтяха гласовете на горгоните. Хейзъл извика. Пърси се изкуши да пусне Юна и да се върне назад, за да помогне, но тогава целият тунел се разтърси от звука на падащи камъни. Чу се звук като от сплескване, сходен с този, който горгоните бяха издали, когато Пърси бе пуснал коша с топки за боулинг върху тях в търговския център. Той погледна назад. Западната част от тунела се бе напълнила с прах.

— Не трябва ли да проверим как е Хейзъл? — попита той.

— Добре е, да се надяваме — каза Франк. — Скрила се е под земята. Ти продължавай да вървиш. Почти стигнахме.

— Къде сме стигнали?

Юна се засмя.

— Всички пътища водят насам, дете. Би трябвало да го знаеш.

— Към училище?

— Към Рим, дете! — скара се старицата. — Всички пътища водят към Рим.

Пърси не беше сигурен, че я е чул добре. Вярно, изгубил бе паметта си и умът му наистина не функционираше нормално от онзи ден, в който се бе събудил във Вълчия дом. Въпреки това бе доста сигурен, че Рим не е в Калифорния.

Продължиха да бягат. Сиянието на края на тунела стана по-ярко и накрая изскочиха на дневна светлина.

Пърси замръзна. Пред тях се бе ширнала долина във формата на паница. Беше широка няколко километра, а в нея се издигаха ниски хълмчета, заобиколени от златисти поля и дори скромни горички. Малка река извираше от езеро в центъра и опасваше всичко, оформяйки латинската буква G.

Пейзажът беше типичен за Северна Калифорния — дъбове и евкалиптови дървета, златни хълмове, ясно синьо небе… Голямата вътрешна планина — май се казваше Диабло — се издигаше в далечината, където трябваше да е.

И въпреки това Пърси се чувстваше така, сякаш бе навлязъл в някакъв таен свят. В центъра на долината, сгушено до езерото, лежеше градче от мраморни сгради с червени керемидени покриви. Някои имаха куполи и колони като държавни сгради, а други приличаха на палати със златните си врати и огромни градини. Можеше да види широк площад с колони, фонтани и статуи. Пететажен римски колизей блестеше на слънчевата светлина, а до него се намираше дълга овална арена, подобна на писта за автомобилни състезания.

От южната част на езерото се виждаше друг хълм с още по-внушителни сгради. Пърси предположи, че са храмове. Няколко каменни моста прекосяваха реката, която се виеше из долината, а далеч на север се мяркаха редица тухлени арки, които напомняха на издигнати влакови релси. Реши, че това трябва да е акведукт.

Но най-странната част от долината бе точно под него. На около двеста метра, точно до реката, имаше военен лагер. Той приличаше на широк около четиристотин метра квадрат с отбранителни валове от всички страни, чиито върхове завършваха с шипове. От всеки ъгъл се издигаха дървени наблюдателници с веещи се червени знамена, охранявани от пазачи с огромни арбалети. В далечната страна на лагера се отваряше широк проход, който водеше към града. По-тясна врата стоеше затворена до реката. Отвътре крепостта кипеше от движение — дузини деца влизаха и излизаха от казармите, носеха оръжия, полираха доспехи. Пърси чу звъна на чукове, срещащи наковални, и усети аромата на печено месо. Нещо в това място му бе познато, но в същото време му изглеждаше някак сбъркано.

— Лагер „Юпитер“ — посочи Франк. — Ще сме в безопасност, веднага щом…

В тунела зад тях проехтяха стъпки. Хейзъл изскочи на слънчева светлина. Беше покрита с прах и дишаше тежко. Шлемът й го нямаше и къдравата й кестенява коса сега падаше свободно по раменете. По бронята й личаха следи от ноктите на горгона. Едното от чудовищата дори бе успяло да залепи върху нея стикер с надпис „50% отстъпка“.

— Забавих ги — каза тя, — но всеки момент ще са отново тук.

Франк изруга.

— Трябва да минем през реката.

Юна стисна Пърси за врата.

— А, да. Забравих да ти кажа. Роклята ми не бива да се мокри.

Пърси прехапа езика си. Ако тази госпожа наистина беше богиня, вероятно закриляше смрадливите, дебели, никому ненужни хипита. И все пак бяха стигнали доста надалеч. Трябваше да продължи. Трябваше да извърши добрината, която бе обещал. Ако не го стореше, боговете щяха да погинат, а светът, какъвто го познаваше — да бъде унищожен заедно с всичките му близки хора.

Ако това беше тест, не можеше да си позволи да го скъсат на него.