Рик Риърдън: Синът на Нептун

Пърси преглътна. Горгоните се хилеха зловещо, докато се спускаха от хълма.

— Ако отида в лагера — попита той, — ще възвърна ли паметта си?

— Постепенно — каза Юна, — но трябва да знаеш, че ще ти се наложи да пожертваш много. Ще изпиташ болка и печал, загуба, каквато не си и сънувал. Но ще получиш шанс да спасиш старите си приятели и семейство, да върнеш стария си живот.

Горгоните вече бяха над главата му. Вероятно изучаваха старицата, мъчеха се да разберат кой е новият играч, преди да атакуват.

— Ами стражите на вратата? — попита Пърси.

Юна се усмихна.

— О, те ще ни пуснат, миличък. Можеш да им имаш доверие. Та… какво казваше? Ще помогнеш ли на една беззащитна старица?

Пърси се съмняваше, че Юна е беззащитна. В най-лошия случай това беше капан. В най-добрия — някакъв вид тест.

Пърси мразеше тестовете. Откакто бе загубил паметта си, животът му бе като един гигантски отворен тест, в който трябваше да попълва празните места. Той бе ˍˍˍˍˍˍˍˍ от ˍˍˍˍˍˍˍˍ. Чувстваше, че ˍˍˍˍˍˍˍˍ, и ако чудовищата го хванеха, щеше да е ˍˍˍˍˍˍˍˍ.

Но след това се сети за Анабет — единственото нещо от стария си живот, за което бе сигурен. Трябваше да я намери.

— Ще ти помогна — каза той и вдигна старицата. Беше по-лека, отколкото очакваше. Пърси се опита да не обръща внимание на ужасния й дъх и грубите й ръце, които се хванаха за врата му. Той тръгна по асфалта. Един от шофьорите му изсвири с клаксон. Друг му извика, че е луд. Повечето обаче просто го заобиколиха подразнени. Сякаш бездомни тийнейджъри редовно минаваха по пътя към Бъркли, носейки стари баби хипарки на гръб.

И тогава над него падна сянка. Стейно извика доволно:

— Умно момче си ти. Намерил си богиня, която да носиш, а?

Богиня?

Юна се засмя доволно и каза: „опа“, когато една кола едва не ги прегази.

В този момент от лявата му страна долетя крясъкът на Евриала:

— Хвани ги! Два трофея са повече от един!

Пърси хукна през останалите платна на магистралата. Някакси стигна средната артерия. Видя как горгоните се спускат към него, а колите се отклоняват от пътя си. Чудеше се какво ли виждат смъртните — огромни пеликани? Безмоторни самолети, излезли от контрол? Вълчицата Лупа му бе казала, че смъртните умове биха повярвали всичко… с изключение на истината.

Пърси хукна към вратата на хълма. Юна ставаше все по-тежка с всяка измината крачка. Сърцето на момчето бясно затупка. Ребрата го заболяха.

Тогава един от стражите извика. Беше момчето с лъка, което подготви стрела. Пърси изкрещя:

— Чакай!

Но стрелата не беше за него и прелетя над главата му. Една от горгоните зави от болка. Момичето на стража подготви копието си, като трескаво махна с ръка на Пърси да побърза.

Петнайсет метра го деляха от вратата. Десет…

— Хванах те! — изкрещя Евриала. Пърси се обърна тъкмо навреме, за да види как една стрела я пронизва в челото. Евриала падна на платното за бързи коли. Един камион мина през нея и я влачи около стотина метра, но после тя изскочи изпод него, покачи се отгоре му, извади стрелата от челото си и отново полетя.

Пърси стигна вратата.

— Благодаря — кимна той на пазачите, — чудесен изстрел.

— Това трябваше да я убие! — оплака се стрелецът.

— Добре дошъл в моя свят — промърмори Пърси.

— Франк — каза момичето, — вкарай ги вътре, бързо! Тези същества са горгони!

— Горгони! — гласът на стрелеца потрепера. Беше трудно да се различат чертите му изпод шлема, но той бе едър като борец и изглеждаше на около четиринайсет-петнайсет години.

— Дали вратата ще ги удържи?

Юна се изкикоти в ръцете на Пърси.

— Не, няма. Напред, Пърси Джаксън! През тунела, към реката!

— Пърси Джаксън? — момичето страж бе с тъмна кожа, а изпод шлема му се подаваха къдрави кичури коса. Изглеждаше по-малка от Франк, може би тринайсетгодишна. Ножницата на меча стигаше почти до глезена й. И все пак звучеше така, сякаш тя дава заповедите.

— Добре, ти очевидно си полубог. Но коя е… — Тя погледна към Юна. — Няма значение. Просто влизайте. Аз ще ги задържа.

— Хейзъл! — каза момчето. — Не бъди безразсъдна.

— Вървете! — настоя тя.

Франк прокле на някакъв език — латински може би — и отвори вратата.

— Хайде!

Пърси го последва, залитайки под тежестта на старата жена, която действително се увеличаваше. Той не знаеше дали Хейзъл може да удържи горгоните сама, но бе прекалено уморен, за да спори.

Тунелът минаваше през здрава скала и имаше широчината и височината на училищен коридор. В началото си действително приличаше на тунел за поддръжка — с електрически кабели, предупредителни знаци и електрически табла по стените и електрически крушки в метални предпазители по дължината на тавана. Но щом навлязоха по-навътре, циментовият под премина в мозайка, а крушките отстъпиха място на факли, които горяха, без да изпускат дим. На неколкостотин метра Пърси видя слънчева светлина.