Рик Риърдън: Синът на Нептун

Стигна до западната страна на склона. Беше твърде стръмно, за да продължи нататък. Пред него земята се спускаше на двайсет метра — право към покрива на блок, построен под хълма. На още петнайсет метра след това се виждаше магистрала, водеща към Бъркли.

Друг начин да се махне от хълма нямаше.

Страхотно — каза си Пърси. Сам бе влязъл в капан.

Погледна към автомобилите, пътуващи към Сан Франциско. Прииска му се да е в някой от тях. После осъзна, че магистралата излиза от хълма — вероятно от тунел. Тунелът трябваше да се намира… точно под него.

Вътрешният му радар направо полудя! Намираше се на правилното място, само дето бе прекалено нависоко. Трябваше да намери тунела. Да стигне магистралата. И то бързо.

Пърси зарови из раницата си. Беше взел много полезни неща от търговския център — преносим джипиес, тиксо, запалка, лепило, бутилка вода, спален чувал, плюшена панда, излязла като от телевизионна реклама, и, разбира се, швейцарско ножче. Какво друго му трябва на един полубог? Парашут или шейна, например — каза си Пърси, но не намери нищо подобно. Така му оставаха само два варианта — да скочи от двайсет метра височина и да стане на палачинка… или да остане на хълма и да се бие. Нито един от вариантите не звучеше особено примамливо.

Пърси прокле и извади химикалката от джоба си. Тя не изглеждаше да е нещо особено. Химикалка като химикалка. Но когато Пърси свалеше капачето й, тя се превръщаше в блестящ, отлично балансиран бронзов меч с кожена дръжка, направена като за него. По ефеса бе написана дума на старогръцки, която Пърси някакси разбираше: „ Анаклусмос “ — Въртоп.

Събуди се с този меч в първата нощ, която изкара във Вълчия дом. Това стана преди около два месеца, а може би и повече — вече не бе сигурен. Беше се озовал в двора на изгорено имение насред гъста гора, облечен с къси панталони, оранжева риза и странен кожен гердан с глинени мъниста. Стискаше Въртоп в ръка, но не помнеше как се е озовал там. Дори споменът за това кой е беше смътен.

Беше бос, премръзнал и объркан. Тогава се появиха и вълците…

Познат глас го извади от спомените:

— Ето те и теб!

Пърси се отдръпна назад от горгоната, като почти не падна от ръба на хълма. Това бе ухилената госпожа — Бейно. Е, името й беше друго, но Пърси страдаше от дислексия и буквите се разместваха пред погледа му всеки път, щом опиташе да прочете нещо. За първи път бе видял горгоната в търговския център в Напа, където тя се правеше на рекламен агент и носеше огромна зелена табела, на която пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ! Името ми е СТЕЙНО!“.

Пърси обаче го бе прочел като „Бейно“. Така или иначе, тя продължаваше да носи рекламната зелена жилетка на търговския център над собствената си рокля на цветчета. Можеше да мине за някоя добродушна бабка, ако не бяха краката й на гигантски петел, свинските глиги, излизащи от краищата на устата й, очите, които блестяха в яркочервено, и, разбира се, косите, които бяха гнездо от яркозелени съскащи змии.

Но най-ужасното нещо в нея бе подносът, който мъкнеше със себе си. На него имаше кренвирши със сирене за дегустация. И макар подносът да бе изкривен от предишните битки с Пърси, кренвиршите си изглеждаха съвсем наред. Стейно ги бе мъкнала из цяла Калифорния, сякаш възнамеряваше да предложи на Пърси да ги опита, преди да го убие.

Той нямаше идея защо го прави, но бе сигурен в едно — ако някога му потрябваше броня, щеше да я направи от кренвирши със сирене. Те очевидно бяха неунищожими.

— Искаш ли да опиташ? — предложи Стейно и Пърси замахна към нея с меча си.

— Къде е сестра ти?

— О, махни този меч — смъмри го Стейно. — Добре знаеш, че дори божественият бронз не може да ни убие, не и за дълго. Вместо да размахваш това грозно оръжие, си вземи вкусен кренвирш със сирене. Цената му тази седмица е намалена, пък и ще бъде жалко да те убия гладен.

— Стейно! — От дясната страна на Пърси се появи втората горгона, и то толкова бързо, че той нямаше време да реагира. За негов късмет тя бе твърде заета да се кара на сестра си и не му обърна внимание.

— Казах ти да го издебнеш и да го убиеш!

Усмивката на Стейно помръкна.

— Но, Евриала — от устата й прозвуча почти като „заспала“, — не може ли първо да му дам да опита…

— Не, тъпачко! — Евриала се обърна към Пърси и оголи зъби. Тя бе точно копие на сестра си, освен в косата. Вместо зелени усойници на главата й се мъдреха семейство коралови змии. Жилетката, роклята и дори бивните й бяха украсени с рекламни стикери, а на значката с името й пишеше: „Здравей, тъпо геройче! Да пукнеш дано!“.