Рик Риърдън: Синът на Нептун

Пред входа имаше двама тийнейджъри в брони. Бяха облечени доста странно — с римски доспехи, навлечени върху червени тениски, и бели маратонки. Пазачът отдясно приличаше на момиче, макар от шлема и ризницата да не се виждаше ясно. Пазачът от другата страна бе едро момче с лък и колчан стрели на гърба. И двамата носеха дълги дървени копия, напомнящи старовремски харпуни.

Вътрешният радар на Пърси бясно зажужа. След толкова много дни на ужаси чувстваше, че най-после е стигнал целта си. Инстинктите му подсказаха, че ако мине през тази врата, ще бъде в безопасност за първи път от срещата си с вълците на юг.

Защо тогава изпитваше такъв ужас?

Докато се чудеше, горгоните се приземиха на покрива на блока. Щяха да го настигнат след най-много три минути. Една част от него поиска да хукне към вратата на хълма. Щеше да му се наложи да притича през магистралата, но това не бе чак толкова страшно. Можеше да го направи, преди горгоните да го настигнат.

Но друга част искаше да побегне към океана. Там щеше да е най-добре. Там силата му щеше да е най-голяма. Римските стражи пред онази порта го изнервяха. Нещо му нашепваше: „Това място не е за теб. Опасно е!“.

— Прав си, разбира се — долетя глас до него.

Пърси подскочи. Първоначално си помисли, че Бейно отново е успяла да го изненада, но бабата, показала се от храстите, бе по-грозна и от горгоната. Приличаше на някое хипи, което са изхвърлили на пътя преди четирийсетина години и е прекарало живота си в събиране на боклуци. Носеше дрипава дреха от парцали и пазарски чанти. Косата й бе рошава и мръсносива като пяна от бира и бе захваната с превръзка, по която личеше знакът на мира. Лицето й беше покрито с пъпки и брадавици. Когато се усмихна, разкри всичките три зъба в устата си.

— Това не е тунел за поддръжка — каза му тя, — а вход към лагер.

По тялото на Пърси пробяга тръпка. Лагер. Естествено, че е това. Лагер. Може би тук беше домът му. Може би Анабет бе наблизо.

И все пак нещо не беше наред.

Горгоните още стояха на покрива, когато Стейно забеляза Пърси и го посочи, след което закрещя от радост.

Старото хипи повдигна вежди:

— Нямаш много време, дете. Трябва да решиш какво ще правиш.

— Коя си ти? — попита Пърси, макар да не бе сигурен, че гори от желание да узнае отговора. Последното нещо, от което имаше нужда, бе още някой безобиден смъртен, който да се превърне в чудовище.

— Можеш да ме наричаш Юна. — Очите на старицата блеснаха весело, все едно е направила сполучлива шега. — Почти като месец юни, който е кръстен на мен, ако искаш да знаеш.

— Хубаво… виж, трябва да тръгвам. Горгоните идват. Не искам да те наранят.

Юна постави ръце пред сърцето си.

— Колко мило! Но това също е част от твоя избор!

— Моя избор? — Пърси погледна нервно към хълма. Горгоните бяха свалили жилетките си и от гърба на всяка се разпери чифт криле — малки и прилепови, които блестяха като направени от мед. Откога имаха криле? Може би бяха декоративни — твърде малки, за да могат да полетят с тях.

Докато Пърси мислеше това, двете сестри скочиха от покрива и се понесоха към него.

Всичко ставаше все по-хубаво и по-хубаво.

— Да — съгласи се Юна, сякаш не бързаше за никъде, — част от твоя избор. Можеш да ме оставиш на милостта на горгоните и да се затичаш към океана. Ще стигнеш дотам без проблем, гарантирам ти го. Горгоните с радост ще ме нападнат и няма да те закачат повече. Ще започнеш нов живот, ще доживееш дълбока старост и ще избегнеш много болка и нещастия, които иначе ти предстоят.

Пърси изпита странното чувство, че вторият вариант няма да му хареса.

— Или?

— Или можеш да помогнеш на една възрастна жена — отговори тя, — да ме отнесеш до лагера със себе си.

— Да те отнеса? — Пърси се надяваше, че тя се шегува, но Юна повдигна роклята си и му показа подутите си червени крака.

— Не мога да стигна сама — каза тя. — Отведи ме до лагера: по магистралата, през тунела, отвъд реката.

Пърси не виждаше река, но и без това задачата му се виждаше трудна. Юна изглеждаше доста тежка.

А горгоните бяха само на петдесетина метра от него и спокойно си летяха, като че ли ловът вече е свършил.

Пърси погледна към старицата.

— И трябва да те отнеса до лагера, защото…?

— Защото ще сториш добрина — отговори тя. — Освен това, ако не го направиш, боговете ще погинат и светът, такъв, какъвто го познаваме, ще бъде унищожен. Заедно с всички приятели и близки, които някога си имал. Разбира се, ти няма да ги помниш, така че това може би няма да има значение. Ще си в безопасност там долу, на морското дъно…